Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
— Кажи ми за нашествието на Болкандо, Цеда.
— Пограничните ни укрепления са завзети. Имало е две сражения и и в двете ледерийските части са били принудени да се оттеглят с големи загуби. Съюзът между източните кралства вече е реален и изглежда, че са привлекли наемнически армии…
„Заговорът Болкандо… вече реалност. Което значи, че е започнало като лъжа.“ Помнеше стъписаното изражение на Трайбан Гнол, когато бе повторил думите на Ханан Мосаг все едно, че са негови собствени. „Съюзът между източните кралства вече е реален, канцлер…“
Маската на Трайбан Гнол тогава се бе пропукала — никаква илюзия нямаше там, никаква игра, доведена до още по-дълбоко ниво. Канцлерът изглеждаше… гузен.
„Трябва да спечелим тези войни. На запад и на изток. Трябва, също така, да пресъградим тази империя. Времето на Длъжниците ще свърши. Времето на монетите, властващи над това тяло, свърши. Аз, Рулад, императорът, ще взема в ръце тази глина и ще извая от нея нещо ново.“
„Тъй че нека бедствията и самоубийствата сред бившите богати да продължат. Нека големите търговски къщи да рухнат в развалини. Нека бедните разкъсват благородниците. Нека именията да горят. Когато пепелищата се утаят, когато изстинат, тогава Рулад ще намери плодородна почва за своята нова империя.“
„Да, този път е друго. Усещам прераждане. Близо е. Предстоящо. Усещам го и може би то ще е достатъчно, може би то ще ми даде основание да започна отново да ценя живота си. Моя живот.“
„О, Татко Сянка, поведи ме.“
Маел бе проявил небрежност. Беше проявил точно онази небрежност, на която бе разчитал Блудния. Древният бог бе толкова залисан в спасяването на глупавия си смъртен приятел, че бе нагазил слепешката в един толкова прост капан. Блудния изпитваше облекчение от това, че е отстранил от пътя си месещия се непрекъснато кучи син, и това служеше донякъде като противотежест на зловещата жажда за власт на Пернатата вещица, чиято отвратителна компания Блудния току-що бе оставил.
И сега стоеше в тъмния коридор. Сам…
— Ще имаме нашия Смъртен меч — каза тя, застанала на олтара, като малък остров сред придошлата черна вода. — Тоя идиот си е все така сляп и глупав.
— Кой идиот ще да е това, Перната вещице? Нашият бъдещ Смъртен меч?
— Не разбирам сарказма ти, Блудни. Нищо не се е объркало. Нашият култ расте от ден на ден сред робите ледерии, а вече и сред Длъжниците…
— Недоволните, искаш да кажеш. И какво им обещаваш ти, Перната вещице? От мое име?
— Златния век на миналото. Когато ти се издигаше, асцендент сред всички други богове. Когато твоя бе почитта на всички ледерии. Нашата древна слава, към нея трябва да се върнем.
— Никога не е имало златен век. Почит към мен, отричащия всички други богове, никога не е имало сред ледериите. Времето, за което говориш, бе век на плурализъм, на търпимост, на процъфтяваща култура…
— Остави истината. Миналото е това, което аз казвам, че е. Това носи свободата да учиш невежите.
Той се изсмя:
— Върховната жрица се натъква на велика мъдрост. Да, събери си недоволните невежи глупци. Напълни главите им с благородната слава на едно несъществуващо минало, а после ги отпрати с очите им, блеснали от глупава — но утешителна — вяра. И с това ще започне нашият нов златен век, ликуване сред насладите от потискането и тираничния контрол над живота на всекиго. Слава на могъщия ни император, бога, който не търпи другомислие.
— Какво ще правиш със своята власт зависи от теб. Аз знам какво смятам да направя със своята.
— Удинаас те отхвърли, Перната вещице. Ти загуби онзи, когото искаше най-много.
Тя се усмихна.
— Ще промени решението си. Ще видиш. Двамата заедно ще създадем династия. Той беше Длъжник. Трябва само да пробудя алчността в него.
— Перната вещице, чуй добре своя бог. До това последно зрънце мъдрост. Не можеш да използваш живота на другите. Предложи им благодат, да, но не се разочаровай, когато те изберат нищетата — защото нищетата си е тяхна: и когато решат дали да изберат нечий друг път, те ще изберат собствения си. Шейките имат една поговорка: „Отвори им ръката си към брега, гледай как влизат в морето.“
— Нищо чудно, че са пометени.
— Перната вещице…
— Сега чуй моята мъдрост, Блудни. Мъдрост, в която шейките е трябвало да се вслушат. Стигнеш ли до използването на живота на другите, първото, което трябва да им отнемеш, е привилегията на избора. Направиш ли това, останалото е лесно.
Беше намерил своята Върховна жрица. Наистина. „Горко ни на всички.“