Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Съществувала една възможност. Да отворят все пак Проход към друга реалност. Щяло да е в неестествено за целта място. Дори само поради тази причина Преминаването криело опасности и висок риск. Но заради изкуствените силови полета на противниковите машини, през пробит процеп в действителността било възможно да се измъкнат само един или двама войника от ятото. А после Проходът взаимодействал с вероятностното поле и следвала верижна реакция на локално разпадане на тъканта на пространство-времето. На практика — самоунищожаване на взвода.
Затова ятото се съпротивлявало, докато не изтощило силите си почти докрай. Не би издържало още една атака.
Тогава Водачът на ятото решил как ще постъпят. Не бил длъжен, но все пак попитал съратниците си. Те се съгласили светкавично. Защото вече били обмислили всички възможности и имали ограничен избор — да позволят да ги пленят или да загинат, спасявайки поне един или двама свои другари, събратя.
Имало и трети изход — ятото да изкриви и затвори пространството около себе си в непроницаема сфера, под която да се укрият всички. Но предпочели второто. Престоят в сферата би могъл да продължи хилядолетия, а трябвало да се опитат да предупредят Голямото ято, че във Всемира се е появил Враг…
Две двойки от взвода очаквали деца. Още твърде рано им било да се родят. Нямало начин да бъдат спасени физически. Затова майките, които никога нямало да станат същински майки, помолили (защото такова нещо не се заповядва) една девойка-боец от свитата на ятото да им позволи да ѝ поверят душите-съдби на своите чеда. Понеже било сигурно, че само един ще оцелее. ТРЯБВАЛО да оцелее. Евентуално след момичето от свитата щял да опита бягство през Прохода и единственият оръженосец от обкръженото ято.
… Вие се чудите какво значи това — поверяване на душа. Душа и Съдба значи едно и също, но нямам време да го обяснявам. Душата и тялото не образуват едно цяло, нито представляват половинки на някакво цялостно същество. Свързани са в мъчноразделима прегръдка — като протоните и неутроните в атомното ядро. Разделянето им означава смърт… но не задължително. Не можете да си го представите? Хайде бе! След като не сте се побъркали в училище, когато са ви казали, че материята в действителност е изградена от пустота, значи ще преглътнете и това…
Процедурата била кратка. Младата самодива приела още недоразвитите детски души от двете змеици. Може да се каже, че чудодейно забременяла, но не точно в плътския смисъл. Тя трябвало да пренесе дракончетата там, където ще ги доизносят и родят по нормалния начин, според естествените срокове и в естествените им телесни форми.
От предните позиции докладвали за признаци на нов щурм. Затова сбогуването било кратко.
Двете змейски семейства родители, които никога нямало да видят потомците си, отворили Проход. Самодивата и оръженосецът скочили в портала… и се стопили в сиянието му в същия миг, в който цялата физическа материя около обсаденото ято се превърнала в нещо неописуемо. Нещо страшно за поглеждане и от милиард километра разстояние.
За нищожно парченце от време ятото и близките до него подразделения на противника се разпилели в безкрая като потоци елементарни частици, светлина и твърди лъчения. Половината от масата на безжизнена луна, където ставала битката, се анихилирала. Времето в хипоцентъра на реакцията се усукало, предизвикало бързозатихваща ударна вълна, тя извела от строя вероятностните генератори на вражеските пространстволети, които орбитирали на висок рейд и останали сравнително незасегнати от взрива.
Няколко котла по-късно останките от „спечелилата“ двубоя флота се събрали и преброили оцелелите. После, лишени от възможността да пронизват мигновено пространството на големи разстояния, камо ли да отварят собствени Проходи, се повлекли с подсветлинна скорост към обитаем свят в същата система. Това била малка планетка с атмосфера, удържана да не се разсее в космоса от силово поле, което човек би нарекъл „магическо“. Екипажите на корабите-пространстволети нападнали планетката. Те следвали присъщата им логика, че подобно поле трябва да има източник, уредба, която да употребят вместо вероятностен генератор и да възстановят мобилността си в слоевете реалност, в които се водела войната.
Разбира се, сбъркали. Нямало генератор. Самият живот пораждал такова поле. Само дето пилотите на пространстволетите нямали представа как да се възползват от това за своите си нужди. Може би дори и не разбрали как стоят нещата. Разгневили се… и опожарили със слънчев чук малкия свят. Превърнали го в обгоряла главня, покрита с радиоактивен прах.