Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Искра се пресегна към сака, но веднага се отказа да го издърпа на коленете си. Посегна към вратата.
— Искре!
Тя се понадигна от седалката, за да бръкне в задния джоб на дънките. Измъкна някакъв предмет и със замах го хвърли над волана. Нож с дървена дръжка изтрака в стъклото. Бе красива, ръчно изработена кама с фигурен улей и месингова инкрустация по дървото — такива продаваха по сувенирните магазини в Търново. Искра метна отгоре и кожената ножница.
— Как можа да го помислиш! — ледено каза тя. Гръдният ѝ тембър леко присъскваше като точиларско колело в метал.
— Защо все го мъкнеш тогава? От мен ли те е страх?
— Никой не заслужава моя страх, Огняне. Знаеш защо го мъкна, както се изрази. Това ми е спомен.
— От четири години не се сещаше…
— А сега се сетих! Огняне, или ще ме закараш, или ще си ходя сама. Говорихме дълго, говорихме цяла нощ. Стори ми се, че се разбрахме! Не искам, не желая и няма да ти позволя да ме разочароваш! Няма да спра да те уважавам. Значеше и значиш за мен много. Имахме мечти! Но отношенията ни свършиха. Просто са изчерпани. Пресъхнали. Точка. Е?
Той съвсем бегло я погледна. Бе достатъчно, за да може тя да забележи блясъка в очите му. Лицето ѝ от гневно моментално се превърна в загрижено, отрази в жал болката на мъжа, бръчки на състрадание прорязаха бялото ѝ чело над веждите.
Той сякаш замаяно заръчка ключовете в гнездото. Не веднага успя. Моторът забоботи и мъжът каза безизразно:
— Казах, че ще те закарам и ще те закарам там… където те чака… чакат.
— Винаги съм те ценяла за това, че държиш на думата си.
— Там, където те чакат.
Тя отново побърза да му отговори, изпитваше боязън, неприемане на тишина точно в този миг и тъкмо след тези негови думи:
— Чакат ме, да. Мама, тате. Моята стая, пълна със спомени. Огняне — тя се приведе напред и за момент сложи малката си длан върху неговата, едра и грубовата, държаща скоростния лост. Веднага отдръпна ръка, защото пръстите му я потърсиха. — Нека приключим нещата достойно. Далечни бяхме отдавна. Не мога повече да живея с тази чуждост до теб. Това ще е най-добре и за двама ни… — тя се намръщи, повече на последното изречено, толкова безцветно, банално, както и повечето думи, с които тя воюваше, откакто проговори… ала нямаше други.
Не разполагаше с други думи за този човек.
Взе старопрестолната кама, стисна дръжката до побеляване и кръстоса ръце на гърдите си, скри китки под мишниците и се отметна на облегалката. Втренчи взор пред себе си. Очите ѝ, допреди малко прозрачни и беззащитни пред чужда тъга, изстискаха болката в една-единствена сълза и потъмняха до наситено-синьо, вкаменено, неподвластно на яростните вълни чувства. Цялата заприлича на къс оцветен лед, издялкан като за китайски празник на зимата във формата на млада жена, залостила скръбта си зад мразовита стена.
Ала в сърцето ѝ пърхаше неизтребимата слънчева светлина, жарта, която винаги даваше сили на Искра. Но никой не можеше да я усети, ако сама не пожелаеше това.
Никой от този Свят.
Опелът плавно пропълзя към асфалта, без тласък ускори, превключи по-висока предавка — като идеален пример как се кара кола, и ето, отново се носеше напред. Бяла стрела в посивелия свят, жаден за зима.
И ние сме понякога като зимата, помисли си Искра, понякога се налага да идваме, за да премахнем слабото, отживялото и отживяното. За да бъде отново чисто. Макар и пусто…
Автомобилът ловко избягваше дупките по шосето и сякаш навиваше километрите на кардана си като скрипец на кладенец или пък хурка, точеща от вълмото прежда дебел вълнен конец. Машината пееше от скоростта, за която бе произведена.
Имало едно време война. Страшна и дълга.
Голяма Война. И все още я има. Последните нейни акорди. Затихващо ехо… Но тогава била едва в началото.
Бойна формация от три двойки, един оръженосец и неколцина присъединени към отряда същества попаднала в извънредно трудно положение. Ударната мощ на това ято по въздух била равна на възможностите на девет ескадрили стратегически бомбардировачи, по море надминавала флотилия атомни подводници, а на твърда земя би прегазила танкова армия както вълк минава през стадо овце. Според собствените им мерки, ятото се смятало за нещо като взвод.
Взводът вече няколко денонощия стоял блокиран на едно място. Бил плътно обкръжен отвсякъде — както в пространството, така и във времето. Отрязали им пътя за спасение както към низреалностите, така и към по-горните измерения. Вероятностните генератори на противника осуетявали всякаква възможност за отстъпление и по равнината на времето. Вражеските сили търпели огромни енергийни и материални загуби, но чисто механично, чисто количествено те превъзхождали ятото. Затова гибелта му била въпрос на часове.