Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Детективът тихичко хлъцна.
— Когато ни засне с фотоапарата — поде змеят, — ние се прехвърляхме… не е точната дума, но няма значение. Не преминавахме у нас, в Долната земя, както я наричат в приказките. Бяхме… по-близо… — той погледна към библиотеката сякаш с носталгия. — Всемирът има по-сложен строеж, отколкото го пише в учебници и списания. И в същото време по-прост. В близост до масивно тяло, като звезда например, четириизмерната тъкан на вселената е подложена на напрежение. Времето търпи забавяне спрямо пространствените измерения, които всъщност са единайсет. Но обикновено те са групирани в устойчиви структури, комбинация от три различни измерения, които образуват една дадена триизмерна реалност с четвъртото измерение — линията на времето, определена като такава от структурите в същата реалност. Реалност, която е достъпна за сетивата на обитателите си. Така една слънчева система съдържа дванайсет факториел реалности — близо половин милиард. Далеч не всички стават за живеене. Понякога условията там са твърде РАЗЛИЧНИ… Нещо неясно ли казвам? Ориентирам се по онази бала списания „Космос“ и популярна литература… Не ги държиш за украса, нали? Е, значи ще схванеш. То е нещо, което умен човек ще го разбере.
Северин не беше сигурен в коя реалност се намира. Виждаше госта странно: уж нормален младеж, особено в светлината на нощната лампа, под разкопчаното му яке — черна фланелка с хипарски знак, но… периферното зрение продължаваше да долавя другата форма, а когато Иван попаднеше в блуждаещ, нефокусиран поглед, около тялото му се завихряха сенки, мяркаха се бледи образи като на двойно експонирана снимка — люспи с шипове, криле и дълга опашка, която нервно си търсеше удобно място.
— И така, всяка звезда във Вселената разцепва хиперреалността на множество самостоятелни слоеве, самостоятелни реалности. Хората и змейовете обитават такива отделни една от друга реалности. Обаче отделната реалност, особено населената с живот, има свои… „отражения“, версии. Защото времето не е поток, нито стрела. Такова ни се привижда. Съществува една най-стабилна за възприемащите я посока на стрелата на времето. Но не са „забранени“ и други времеви линии, които сключват ъгъл с „най-масовата“ или са успоредни на нея. Тези различни от „нормалното“ стрели пораждат подреалности на дадена реалност, „отраженията“. „Разстоянието“ между подреалностите е по-лесно преодолимо от „разстоянието“ между реалностите, които са подредени в енергийно-времева йерархия и не могат да се прескачат без преминаване през тях. Човешката и змейската реалности са съседни. Обаче за хората те са толкова досегаеми, колкото Еверест за един охлюв. Бариерите между отраженията в рамките на една реалност са по-ниски — например, като Витоша. Само че повечето хора се намират в инвалидни колички пред тази „Витоша“… Успявате ли да си го представите?
Северин и Венета кимнаха колебливо.
— С Искра проникнахме в подреалност на тукашната реалност. Има места, където Бариерата е тънка. Може да се прекоси дори случайно, въпреки че се случва извънредно рядко. Аз и Искра ходехме до „Витоша“, за да може Искра да свикне с Преминаването. Тренирахме. За скок към „Еверест“. Сега — ясен ли съм?
— Как изглежда там? — прекъсна го внезапно Венета. Беше стиснала юмруци до побеляване.
— Отвъд Малкия проход, който снимахте ли? Същото като тук. Обаче няма хора. Дива, необитаема от разумни същества планета. Витоша, образът на планината там, е обрасла в гори чак до Черни връх — като рунтава мечка. В Искъра можеш да къпеш слонове. Страхотно. Понякога… най-често деца… попадат в такива варианти на своята реалност. Но не остават там напълно, защото носят мехур от собствено време и след известен престой изкачат обратно в тукашния свят като коркови тапи от вода… В този смисъл „отраженията“ по-трудно се колонизират от другите базови реалности, в тях престоят е ограничен — като пребиваването на гмурец на морското дъно. Налага се да излизаш в основната реалност, дори за минутка само. — Иван внезапно се втренчи във Венета. — Ти си попадала в такова място, знаеш как е.
Венета видимо трепна, отвори леко уста, разхлаби свити юмручета.
— Та това е, което мога да ви кажа — рече Иван.
— А защо изобщо сте тук? — намеси се Северин.
— Това е… по-дълга история. Ще ви я кажа. Може ли една цигара?
— Ааа… Ми ето ги.
— Мерси.
Косата на детектива настръхна, когато хвърленият до захарницата пакет шавна и една цигара скочи към змея, който разсеяно духна крайчето ѝ и пламналото огънче се разгоря от дълбокото дръпване. Иван издиша дима и се смръщи към цигарата: