Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
„Аркусът“ мръдна като жив, стрелна се по въздуха и шумно се удари в отворилото се от само себе си чекмедже, което се захлопна и дори скръцна с бравата, макар ключът да се намираше на лавицата пред книгите, половин метър по-нагоре.
— Това е, за да не се изкушаваш излишно — Иван-змеят отпусна ръка — лапа? — която сочеше библиотеката. — И без това не би ти помогнал. Е?
Въздухът ли се беше встъклил и не ставаше за дишане, а за кусане с вилица, или мускулна треска стискаше край ребрата, но Северин не намери сила да издаде дори звук.
Спасението дойде от там, откъдето бе идвало винаги, откакто съществуваше агенция „Орфей-С&В“.
— Защо не седнеш? — Венета фамилиарно хвана чудовището за лакътя, от който стърчеше полупризрачен палец с нокът като кама. — Ако после решите да се биете, хубаво, но нека да се държим като възрастни хора… добре де, просто като възрастни и интелигентни. Едно кафе?
От змея лъхна изумление и изведнъж очите му, убийствени като на немаскиран филмов робот-терминатор, взеха да гаснат и той пристъпи напред, воден от младата жена.
— Бива — рече необичайно меко за свирепия си вид. — Без захар, но със сметана… хайде, нека е мляко, щом друго нямате…
Венета поспря за кратко. Имаше вид на откривател, изненадан от откритието си, въпреки че го е очаквал.
— „Четирийсет дни бабата пояла змея с мляко — изрецитира тя. — А на четирийсет и първия оставила бакъреното менче, ала то останало непокътнато. Вдигнала го и що да види — четирийсет алтън-жълтици. Разбрала, че змеят оздравял и отлетял…“
Иван стоеше в човешки вид, склонил глава на една страна. Но като сянка край него витаеше тъмният ореол на истинската му телесна форма. Той бръкна в джоба, извади нещо и щракна с пръсти към Венета, която ахна към бляскавия звънък предмет в шепата си.
— Носи го като медальон, за здраве и късмет. Ще ти отива! — Гостът светски седна в креслото, което, обратно на очакванията на детектива, не изскърца тежко. Сянката на змея разпери по пода страховити криле.
— Само момент! — Венета изприпка към кухнята.
Змеят обходи с неразгадаем поглед стаята. Спря се върху книжките с приказки и се ухили за момент, от което Северин се почувства меко казано зле — зъбите на този тип сякаш всичките бяха кучешки, големи и остри.
— Затвори си устата, ще лапнеш някоя муха — рече Иван.
Северин се сепна, стисна челюсти и отметна одеялото. Приседна и се опита да издържи змейския взор.
— Чакаме дамата — предупреди гостът, — после ще говорим. Като възрастни и интелигентни.
— Нямах това предвид — протестира Северин — Фирмата не се занимава с клюкарски случаи. Лично ваша работа си е. Просто…
— Не намери подходяща дума, да — съгласи се змеят. — И после?
— После онзи… клиентът… дотърча в офиса и изкара една истерия, че Искра е изчезнала. Спомена за тебе… Обаче не му беше присърце темата. Добре, ясно е, че знаеш… И това е. Венчето прояви снимките и седяхме тук и се чудехме какво съм заснел…
— Ти се чудеше — уточни змеят. — Ех, брато, не си заслужавате жените вие… Карай.
— Това е — натърти Северин.
— Вярвам ти. Ще трябва да ида до тях — „тях“ той произнесе през зъби.
— Вилата на Тонев е в Панчарево — рече изведнъж Венета. И Северин, и змеят се втренчиха в нея. — Ти не знаеш ли за вилата?
Северин не бе сигурен дали одобрява нейната проява на пристрастие. Змеят гледаше младата жена замислено.
— Благодаря — рече накрая. Отнесе се в нещо незримо пред себе си за около минута.
Северин поклати с укор глава към Венета. Тя сви рамене.
— Тъй, добре — Иван стремително скочи. Очакван тътен по пода нямаше. Очевидно не бе тежък в обичайния смисъл на това понятие. — Прощавайте, ако имаше нещо. Тръгвам. Сбогом.
— Почакай — спря го Венета. — Обещай ми, че…
— За Тонев ли? Уф, кой ще се занимава с празно място… Хубаво, обещавам. Спокойна ли сте?
— Благодаря. А приятелят ви?
— Алванд? О, не. Той е истински дракон, никога не се меси в чужди лични работи! — Змеят се подсмихна и тръгна към вратата.
Венета го спря отново:
— Сигурен ли си, че трябва да идеш там?
— А къде?
— Искаме още малко време. Десетина минути.
— За?
— Обясни ни. Имаме право да знаем. Да разберем какво се случи.
Змеят постоя в нерешителност. После се върна и седна.
— Да. Петнайсет минути не решават нищо. Какво се е случило искате да знаете, така ли?
Северин се запита наистина ли го иска. Иван направи гримаса към него:
— Между другото, поздравявам те, издържа на психощита ми. Ако обаче те бях усетил, можеше и името си да забравиш.