Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:

… Змейовете напуснаха Горната човешка земя. Ала понякога се случват грешки — и тогава те се раждат в нашия свят. Наглед обикновени хора, те трескаво търсят начин да се приберат, завърнат у дома — независимо от цената, независимо от пречките.
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.

Перейти на страницу:

— Ама че гадост… Та така. Имало едно време драконче…

Замълча, забил показалци между веждите си и седя така достатъчно дълго — самовглъбен и далечен, — за да накара детектива да потропа с пръсти по масата, а младата жена внимателно да подрънне с лъжичка в чашката. Гостът не реагира още няколко секунди, а после с продължителна въздишка се пресегна към пепелника… и забрави цигарата, която продължи да дими между пръстите му.

— Не — каза той. — Не започва така. По-вярното е… имало едно време война…

* * *

Край реката редят се, редят се тополите — побелели от първия сняг. Аз те чакам за среща, аз те чакам, но моля те — ти да минеш по другия бряг.

Щурците, „Среща“ — 1980 г.

Бял „Опел“ потегли от жилищен блок в квартал Княжево, измъкна се от потока коли през няколко преки, прекоси разбито кръстовище с повреден светофар, където цареше същинска лудница.

Скоро гумите носеха автомобила по Околовръстното, двигателят меко бучеше. Воден от опитна ръка, опелът изпреварваше другите коли и край него преминаваха с подрусване по кръпките на асфалта студените софийски покрайнини. Светът бе замрял на прага от есента към зимата.

В България рядко се случва истинска есен — от един момент нататък летните нощи и сутрини стават по-студени, блести слана. В уморените зелени къдрици на дърветата зажълтява, рижавее, червенее — без значение какви ще са цветовете, това е като прошарена коса. И макар че небето синее особено красиво над новата премяна на горите — кои щедро посипани с багри, кои едва докоснати по върха на короните, рядко всички дървета успяват да облекат подходящи за сезона костюми. И изведнъж листата капят, изсипват се дъждове, няма и седмица — прехвърча сняг. Есента е преминала сякаш транзит, а когато случайно пък се проточи, хората я наричат циганско лято.

Настъпва зимата.

Есента на 1998-а година успя да заяви за себе си, разграничи се от лятото с дъждовни седмици и се постара да не бъде прекалено щедра на слънце, за да не я объркат отново с друго годишно време.

Но сега тя отлиташе към миналото, бързаше заедно с белия автомобил към закъсняващите снегове, които се подготвяха… но засега не напускаха облачните търбуси.

От топлото купе на автомобила Искра гледаше към замръзналия пейзаж, попиваше го със сини очи — сякаш само в тях природата пазеше цвета на помръкналото сега небе.

След пуста автобусна спирка опелът намали, моторът заглъхна, автомобилът продължи няколко метра по инерция със скърцащо шушнене на колела върху широкия банкет. По Витоша пълзяха надолу космати сиви мъгли. Виждаше се някаква трансформаторна подстанция, загадъчна, като декор за фантастичен филм от шейсетте.

Искра погледна човека зад волана.

Той не обърна към нея лице, криеше се от очите ѝ. Зад стъклото префучаваха леки коли, камиони, микробуси. Мърляв икарус заръмжа, заобикаляйки опела, и заедно с беззвучните ругатни на шофьора блъвна черен облак от ауспуха.

Искра още веднъж настойчиво присви очи към мълчащия мъж до себе си. Той продължаваше да съзерцава предния капак на колата.

Младата жена поугаси синьото под миглите си и се огледа към задната седалка, където лежеше натъпкан с багаж сак.

Мъжът разлепи устни към таблото, където индикаторът показваше пълен резервоар:

— Сигурна ли си, че си решила окончателно.

В гласа му не се появиха въпросителни интонации. Бе глух, уморен, набъбнал от мъка. Тъкмо последното го ядосваше.

— Да, Огняне. Но не държа да се чувстваш още по-зле отсега. Ще сляза и ще чакам рейс, щом ти е неприятно да идваш до нас.

— Казах ти, че ще те закарам…

Той измъкна ключовете от гнездото и ги запремята на пръстите.

— … и ще те закарам. Спрях за една цигара.

Въпреки това не бързаше да запали. Искра премълча.

— Искам да знаеш, че много ще ми липсваш.

— Моля те, нека не започваме пак — с нисък от умора глас отвърна тя, гледайки връзката ключове, — говорихме вече достатъчно. Моля те, престани с това самоизмъчване. Пуши и да тръгваме. Нека запазим добри отношения, въпреки раздялата.

Той нито взе цигара, нито понечи да запали колата. Отбягваше погледа ѝ, отнесен и будещ тревога.

— Огняне, тежко е и за двама ни, нека тръгваме, защото иначе…

— Иначе какво?

— … ще се прибера с автобус… — тя млъкна и присви очи.

— Иначе какво? — повтори той сковано и може би мъничко заплашително. — Какво искаше да кажеш по-точно?

— Което искам да кажа, казвам го.

— Не, друго имаше предвид.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?