За честта на крадеца [bg]

— Не — отказах се внезапно и пак пъхнах кутията под колана на кръста си. — Това може да почака, докато се измъкнем от Десетте пътя. В края на краищата може би още ни търсят.

Деган се изправи и ме изгледа отвисоко.

— Заради Клетвата е, нали? Връщаш ми го заради Клетвата.

Закрачих по улицата, за да не види как се хиля.

— Няма такова нещо! — подхвърлих през рамо.

— М-да… Стискай палци да не срещнем още дузина остриета.

На излизане от Десетте пътя през цялото време се озъртахме да не ни налети някой. И да ни търсеха, не ни намериха. А понеже и приличахме, и миришехме като обитатели на каналите, местните юнаци ни оставиха на мира. Никой не напада смърдящи отрепки, за да ги обере.

Докато се върнем на територията на Нико, вече бяхме открили, че не само сродниците ни отбягват — обикновените балами и дори градската стража бързаха да се махнат от пътя ни.

— Я какъв хубав начин да се отърваваме от „парцалите“ — отбелязах, докато гледах как червените пояси на поредния патрул се отдалечават припряно.

— Не става. Твърде лесно ще ни намират по вонята.

Деган се чешеше разсеяно по крака през крачола. И неговите дрехи също като моите вече се втвърдяваха и причиняваха сърбеж.

— Да отидем при Мориарти? — предложи той.

— Имаме ли друг избор?

Деган се засмя.

— Значи ще се видим там.

Разделихме се и аз тръгнах към дома си за чисти дрехи, които да облека след банята.

Дълга вечер при Мориарти — представата за нея ме обзе като похотлива фантазия, докато завивах към Керванджийския път. Гореща вана, за да отмия мръсотията от себе си. Студена, за да разтърся тялото си и да го върна в подобие на обичайното му състояние. И накрая топла, за да се порадвам отново на чувството, че съм човек. А после може би някое от момичетата на Мориарти…

Да. Точно така. След това пак щях да имам предостатъчно време, за да се замъкна повторно в Десетте пътя, да стискам ръце или да троша глави. И да събирам слухове и да издирвам сродници — особено Лариос.

Но засега исках само да бъда чист.

В дюкяна на аптекаря беше тъмно. Спрях под свода пред стълбата, за да огледам улицата и околните покриви. Никой. Добре. Щом аз не забелязвах хората, на които плащах да наблюдават дома ми, нямаше да ги види и човек без нощно зрение.

Кошницата с прането още беше на стълбището, както ми бе казала Козима. Напъхах обратно провиснал ръкав на риза, вдигнах я и се качих тихо по стъпалата, като прекрачих трите, които нарочно бях оставил да скърцат.

И накрая тъкмо прането ми спаси живота.

Убиецът нападна точно когато стъпих на горното стъпало. Плъзна се покрай парапета и мушна с все сила, преди да направя каквото и да било. Хитро — стоях с гръб към празно пространство, без опора зад себе си, а и нямах накъде да избягам лесно. И ръцете ми бяха заети. Можех само да се опуля, когато заби тънкия дълъг кинжал в гърдите ми… или по-скоро в кошницата, която държах пред себе си.