За честта на крадеца [bg]

— Има нещо пред нас — предупредих. — Или решетка, или малко срутване.

Деган не каза нищо.

Десет стъпки по-нататък вонята започна да отслабва. След още пет си позволих лека усмивка на облекчение. В тавана на тунела имаше решетка. Въпреки сдъвканите билки дори чувах гласове от улицата над нас.

— Това е решет… — зашепнах, но Деган ме награби и ме притисна към стената на тунела.

Затисна устата ми с длан и ми изсъска да мълча.

Послушах го. След миг-два Деган ме пусна. Обърнах се към него в очакване да обясни какво прави, но той се ослушваше за гласовете. Накрая поклати глава недоволно.

— По-наблизо — прошепна толкова слабо, че гласът му почти се изгуби в двете педи разстояние между нас.

Прокраднахме се стъпка по стъпка с тихо жвакане. И спряхме почти до решетката. Гласовете още се чуваха.

— … и не намерихте нищо? — каза някаква жена.

— Ами да, нямаше ценна плячка — потвърди мъж.

Струваше ми се, че стоят на най-много пет крачки от решетката.

— А книгата?

— Нямаше и следа от нея.

Жената се разпсува, и то майсторски.

— Толкова подкупи — изръмжа тя, — толкова умуване и накрая я изтървахме за броени минути!

Някой изрита нещо.

— Не сме само на загуба — възрази мъжът с глас като скала, мачкаща чакъл.

Обърнах се да погледна Деган, но той протегна ръка да ме възпре дори от това движение. Видях обаче как стиска зъби.

— Да научим, че книгата не е тук, не е същото като да я намерим — сопна се жената.

— Може и да е така, а може и да не е. Зависи кой я е отмъкнал.

Жената изсумтя.

— Аз подозирам Лариос.

Деган отново впи пръсти в рамото ми. Аз извих глава към светлото петно на решетката.

— А другите двама? — подсети я мъжът.

— Не знам какво да мисля за тях — призна жената. Изведнъж забелязах едва доловимото й фъфлене, чаровно посвоему. — Ако съдя по това, което чух от тебе, не са отишли там, за да се срещнат с Лариос, иначе нямаше да му се нахвърлят. Някой знае ли що за хора са те?

Мъжът — явно внимаваше гласът му да остане безстрастен — каза:

— Единият може да е деган.

Мълчанието се проточи. Представих си как жената се взира в мъжа и чака той да продължи.

— И какво? — не се стърпя тя накрая.

— Не знам… Аз не бях там, забрави ли? Уриос каза, че е видял меч на деган. Другият пък бил дребен и мургав, приличал на крадец.

— Деган и крадец… — повтори тя замислено.

Внезапна студена тръпка плъзна по гръбнака ми. Така го каза, сякаш ни виждаше в тунела под себе си. Никак не ми допадна, че притежателката на този глас говореше самоуверено.

Мъжът се прокашля.

— Тази история с Федим…

— Да — прекъсна го тя. — Много хора ще се ядосат. И плановете ми се объркват. — Помълча. — Почистете там — заповяда след малко.

— Заровете трупа някъде и раздайте достатъчно ястреби, та хората да не стават излишно любопитни. Не искам да ме свързват с това.