За честта на крадеца [bg]

В жилището на Епирис вече се чуваха викове и плач. Пролуките на капаците се осветиха бледо. О, не, Епирис, само не изнасяй светлина навън. Трябва да виждам добре, за да се измъкна, по дяволите! Докопах дръжката на рапирата и я извадих. Острието лъщеше в кърваво-златно за моите очи. Опрях върха в калдъръма.

Въпреки кръвта в устата си я усещах суха. Опитах се да плюя. Не можах.

Надясно. Продължавай надясно.

Още гласове и тропот в сградата. Стой си вътре, аптекарю! Отворих уста да извикам, за да го предупредя, но от устата ми излезе гъгниво крякане.

— Не отиде на срещата — каза някой от стълбата. Тамас. — Неучтив си, нос.

Примигах. Среща ли? Да бе — писмото от Кристиана. Забравих, че искаше да говорим тази вечер.

— Откровено казано, не очаквах, че ще предпочетеш да се въргаляш в торище, вместо да приемеш поканата на една баронеса — продължи Тамас. — Но всеки с вкусовете си…

Гласът звучеше наблизо. Значи край на бягането, ако изобщо можеше да се нарече така. Обърнах се, изопнах рамене и отстъпих още малко в желаната посока. Вече си спомнях защо исках да отида там. Може и да не бях доближил целта достатъчно, но засега трябваше да се примиря с положението.

Насочих рапирата към очите му. Върхът й трепереше повече, отколкото ми се искаше.

Тамас тъкмо бе излязъл изпод свода пред стълбата. Движеше се пъргаво и изглеждаше невъзмутим. Нямаше и помен от нервния притеснен вестоносец, ъгълчетата на устните му се извиваха в намек за присмех. Сега държеше с лявата си ръка широко, остро и от двете страни оръжие, нещо като мелез между дълъг кинжал и къс меч. А от дясната му ръка висеше въже, малко по-дълго от метър. По въжето имаше равномерно разположени възли и изглеждаше, че във всеки възел е стегнато късче хартия или плат. Въртеше въжето в мудни кръгове.

Бях загазил.

Той пристъпи към мен и аз се дръпнах, като не отклонявах рапирата. Виждах по-добре от убиеца в мрака, но пък той не бе паднал току-що по стълба. Можех да си кажа, че силите са изравнени, ако не беше скритата магия във възлите, провиснали от дясната му ръка.

Чух в дюкяна да се отваря врата, стълбата се освети. Епирис ме извика.

— Прибери се! — креснах му. — И залости вратата!

Светлината изчезна със затръшването на вратата.

Тамас погледна за миг натам, после пак се взря в мен.

— Не се безпокой. Платиха ми да очистя само тебе.

Отстъпих още една крачка и с лявата ръка извадих кинжала от колана си. Още малко ми оставаше…

— Не ти е платила достатъчно — подхвърлих.

Тамас се усмихна и вдигна рамене. Въжето се завъртя по-бързо. И самият той стана по-чевръст.

Доближи ме светкавично и мушна с меча. Аз завъртях рапирата надолу и отклоних острието му надясно. В същия миг пристъпих с левия крак, за да се възползвам от пролуката в защитата му. Тялото ми приклещваше дясната му ръка, а рапирата спираше лявата; надявах се да го изкормя на спокойствие с кинжала.

Добър замисъл, но за нещастие Тамас не пожела да участва в него. Щом го притиснах, той отскочи още по-надясно от мен и не можех да го достигна с кинжала. Замахна с въжето. Нямаше време да се измъкна и се опитах да отбия нападението с кинжала. Само че бях неточен.