Нови римски разкази [bg]

- И все пак...

- Е, хайде, довиждане.

И потъваше в нощния мрак.

Един ден фирмата, за която работехме, ни изпрати да боядисаме апартамент на Виа Систина: тавански етаж в неголяма старинна сграда, стаите, разположени на една линия, с изглед към града и към хубава панорамна тераса, цялата в цветя и растения. Там живееше не съвсем млада госпожа, Лурини. От самото начало на всички нас, бояджиите, ни стана антипатична. Суха и мършава, увита в копринени дрехи, които я принуждаваха да ходи като прегъната, целите и китки в гривни, ръцете и пръстен до пръстен, имаше птича главичка без плът, нос като човка и боязлив поглед. Когато говореше, ти идваше да отстъпиш назад, сякаш си пред хвърчило или освирепял сокол. Тази госпожа Лурини говореше с некрасив глас, по-остър от на сврака. И постоянно на вие: „вие, елате тук... вие, внимавайте... вие, минете още една боя на този прозорец... вие, вие, вие.“ Това „вие“ и гласът, грачещ в ушите, ни късаше нервите, на мен и на Лионело, до степен един ден да му кажа:

- Има късмет тази госпожа Лурини, че сме почтени хора, но заслужава да и задигнат дори ризата от гърба.

Изрекох тези думи в гостната, между два удара с четката, след поредната сцена, устроена от госпожата, защото бяхме закъснели:

- На дванайсети давам прием, а вече сме пети... много сте бавни, наистина сте много бавни... нарочно ли го правите?

Лионело отвърна саркастично:

- Госпожата отгатна... правим го нарочно.

Както споменах, бях подхвърлил онази фраза случайно, но щом се увери, че госпожата не е при нас, Лионело измърмори:

- Знаеш ли? Открих къде държи парите.

Като продължи да боядисва тавана в гостната, ми обясни, че една сутрин, докато работел в спалнята, видял госпожата да влиза в банята. Вратата беше откачена от пантите, за да бъде и тя боядисана. Госпожата останала известно време в банята, но Лионело виждал отражението и в огледалото на един шкаф, поставен косо до прага, и я наблюдавал какво прави там. И така, видял как отишла в дъното на помещението и завъртяла кука в стената, от онези за окачане на пешкири. Тогава една плочка се отворила като гише и му се сторило, че в отвора видял пари и навити на руло листове хартия, вероятно ценни книжа. Тя взела нещо, върнала плочката на мястото и, завъртяла обратно куката, след това излязла и казала ядосано:

- Кога ще свършите... може ли да знам кога ще свършите?

Аз не казах нищо, този следобед работихме както обикновено и после се върнахме вкъщи, без повече да обсъждаме въпроса. Всъщност почти бяхме свършили да боядисваме и наистина след два дни приключихме и се сбогувахме с госпожа Лурини. Същата тази вечер в дома на Лионело беше ад: крясъци, тряскане на врати, чупене на чинии, някакви неща падаха, ритници по мебелите, юмруци по масата. Помислих, че, както обикновено след работа, Лионело е изпаднал в лошо настроение, защото е сравнявал своите три стаи с апартамента на госпожа Лурини, панорамен и чист. Този път не се намесих. Не изпитвах желание да получа груб отговор.