Нови римски разкази [bg]

- Здравей, Агатина.

- О, Ремо, здравей.

- Сама ли си?

- Не, Лионело отиде да паркира мотора.

Точно в този момент Лионело дойде. Едва го познах. При последната ни среща беше типичен баща на семейство, който, макар и млад, се мъчи и се жертва: с дълга брада, с избеляло пардесю, без вратовръзка, с кални обувки. Сега пред мен стоеше спретнат хубавец: черен прилепнал пуловер, сини джинси, лъснати остри обувки с катарама.

Попита:

- Ремо, какво правиш?

Забелязах, че дори гласът му е променен: от плачлив и нисък беше станал напорист и ясен.

- Нали виждаш - отвърнах.

Без повече да се занимава с мен, се обърна към Агатина:

- Я ми дай за малко тази пушка, искам да опитам.

Изстреля дузина, всичките в целта, след което подаде пушката на Агатина. Докато Агатина стреляше, аз се възползвах да се приближа до него и да попитам полугласно:

- Защо го направи?

Той се огледа наоколо и рече:

- Не издържах повече да живея в онази мърлява къща, честна дума. Исках парите, за да я

пребоядисам и да купя нови дрехи на Аниезе и детето.

Възразих прочувствено:

- Но, Лионело, аз видях Аниезе: беше със старите парцали. И детето беше облечено като преди. Къщата не е пребоядисана. Лионело, какво правиш?

Той извади от джоба пакет цигари, взе една, запали я и подхвърли подигравателно:

- Изглежда за семейството се искат пари, изкарани с труд. А другите са за други неща.

И хвана Агатина за ръка навярно да ми подскаже какви са тези други неща.

Подхвърлих:

- Разбра ли, че Аниезе взе детето и се върна в Дженацо?

А той все така подигравателно:

- Разбрах. Чистият въздух на село ще и се отрази добре.

След малко добави с остър тон, който ме накара да замръзна:

- Е, сбогом, Ремо. Ще се видим пак.

Човъркаше - ме въпросът защо госпожа Лурини, тази харпия, още не го е издала на полицията, по-точно защо не ни е издала нас, всички бояджии. Не чаках дълго отговора. Една сутрин таен агент ме повика да се явя на Кампо Марцио в Комисариата, към който се числеше домът на Лурини. Отидох. В голямата стая пред бюрото на комисаря, дребен, много черен човечец, кръгъл и с очила, приличаше на професор, заварих всички: другите двама бояджии, Кеко и Джузепе, Лионело с черния пуловер, самата Лурини в астраганено манто. Лурини, с изхвръкнали очи и насочен към Лионело показалец, целия в пръстени, викаше:

- Той е, той е. Стига само да го погледнете в лицето. А има и доказателства. Отначало взе половината пари, за да не забележа, че купчинката е намаляла. Тарикат, нали?! После, миналия ден дойде и каза, че фирмата го изпратила да боядиса цокъла на спалнята. А не беше вярно: фирмата не знаеше нищо. Искаше да вземе останалите пари. Тогава се усетих и разбрах, че съм ограбена. Той е, господин комисар, не виждате ли, че има физиономия на престъпник. Арестувайте го, господин комисар, той е.