Кралят на моста

— Ще повърне — каза Джор.

Сякаш по даден сигнал закуската на Лара се надигна бързо и неумолимо и тя се надвеси над борда в същия миг, в който лодката се наклони на същата страна. Ръката й се плъзна по дървото, докато повръщаше, и Лара падна по лице в морето. Студената вода покри главата й и тя размаха отчаяно ръце, като си представи как водата изпълва дробовете й, как около нея закръжават остри перки. Как се отварят зъбати усти, готови да я завлекат на дъното.

И преди бе изпитвала същото. Удавянето. Задушаването. Смъртта.

Стар кошмар с ново лице.

Не можеше да диша.

Нечии ръце я хванаха за туниката и я издърпаха обратно в лодката. Тя се удари в нещо твърдо и топло, някой свали превръзката от очите й и Лара се озова срещу Арен, вперила поглед в дълбините на лешниковите му очи.

— Хванах те.

Държеше я толкова здраво, че би трябвало да я заболи, само че вместо това я завладя спокойствие, сякаш почти се намираше на твърда земя. Зад него се виждаше колоната на моста с входа в основата — беше толкова близо, че прогони страха й. Арен обаче дръпна превръзката обратно върху очите й и я потопи в мрак.

От загубата на зрението й се зави свят. Водата по лицето й се смеси с пот, а дишането й се ускори до резки, трескави вдишвания.

Тя си пое един пресеклив дъх в опит да постигне покоя, на който я бяха обучавали, в случай че я изтезават, когато един от войниците се обади:

— Можем да минем през моста. Това ми изглежда жестоко.

— Не — сряза го Джор. — Няма да стане.

Лара обаче усети как тялото на Арен се стегна. Той обмисляше идеята. А единствената причина да го прави бе, че и той намираше за ненужно жестоко да я плашат така. Ето защо тя остави страха да я погълне.

В мига, в който го допусна, вече нямаше връщане назад. Ужасът й бе див звяр, решен да я победи. Гърдите й се стегнаха, дробовете й се парализираха, пред погледа й затанцуваха звезди.

Вълните подхвърляха лодката нагоре-надолу, а шиповете, забити по дъното на морето, остъргаха металния й корпус. Лара се вкопчи в Арен. Единственото, което я спираше да полудее, бе здравата хватка на ръката, която я притискаше към гърдите му, и собствените й нокти, впити в раменете му.

Чу останалите да спорят някак отдалеч, но думите им бяха просто шум, не по-разбираем от чужд език. Единствено заповедта на Арен: „Действайте!“ проби мъглата в главата й.

Войниците около нея замърмориха и заругаха. Металната облицовка на лодката застърга по камък и миг по-късно бурното люлеене спря. Намираха се вътре в колоната, но паниката й не изчезна, защото все още бяха във водата. Все още можеше да се удави.

Припука факла. Лара усети миризма на дим. Лодката се заклати, докато войниците слизаха. Тя се напрегна да запомни всички подробности, но не можеше да забрави за заобикалящата я вода и създанията, спотайващи се в нея.

— Тук има стълба. — Небръснатата брадичка на Арен се допря до челото й, когато той се раздвижи. — Можеш ли да се протегнеш и да хванеш стъпалото? Можеш ли да се качиш?

Лара не можеше да помръдне. Гърдите й сякаш бяха стегнати в стоманени обръчи, всяко поемане на въздух й причиняваше болка. Нещо се удряше ритмично в дъното на лодката и й отне необичайно дълго време да осъзнае, че звукът идва от треперещото й тяло, което караше единия й ботуш да се удря в дървото. Не можеше да спре. Не можеше да направи нищо друго, освен да впива пръсти в шията на Арен и да притиска краката му между коленете си като в клещи.

— Обещавам, че няма да те оставя да паднеш.

Топлият му дъх опари ухото й и тя едва успя да овладее паниката си дотолкова, че да отлепи едната си ръка от шията му и да я протегне, за да напипа студения метал на стълбата. Наложи се обаче да събере цялата си смелост, за да го пусне изцяло, да се издърпа нагоре и да напипа следващото стъпало.

Арен стоеше до нея, обвил една ръка около кръста й, а с другата стискаше стълбата. Повдигна Лара и я задържа, докато краката й не откриха стъпалото.

— Колко е дълга? — прошепна тя.

— Още шейсет стъпала след това, което си хванала. Аз съм точно зад теб. Няма да паднеш.

Собственото й дишане се стори оглушително на Лара, докато се катереше, стъпало по стъпало, и цялото й тяло трепереше. Никога досега не бе изпитвала подобно чувство. Никога не се беше страхувала толкова дори когато бе гледала смъртта в очите в нощта, в която баща й се бе приготвил да отведе Мерилин от лагера. Продължи да се изкачва, докато някой не я подхвана под мишниците, издърпа я настрани и й помогна да стъпи на твърд камък.

— Превръзката ще остане още малко, Величество — рече Джор, но Лара не се впечатли. Под ръцете й имаше стабилна повърхност и тя не се движеше. Можеше да диша.