Кралят на моста

Макар че изходи имаше — вече го знаеше със сигурност. Но колко? Как се стигаше до тях от вътрешността на моста? Само към колоните ли се отваряха тези изходи, или имаше и други? Как итиканците разбираха къде са?

Чужденци от всички кралства по света, търговци и пътници, минаваха по моста всеки ден. Винаги ги придружаваха няколко итиканци, но Лара знаеше със сигурност, че не им завързват очите. Серин бе обяснил на нея и сестрите й, че единствените знаци в моста бяха тези, които отбелязваха началото и края му. Доколкото му беше известно, нямаше друга маркировка, а итиканците явно търсеха и заличаваха с особено внимание знаците, които други хора се опитваха да оставят по пътя. Ако хванеха някого да го прави, завинаги му се забраняваше да влиза в моста, независимо колко пари можеше да предложи в замяна.

Нямаше да й е лесно да намери отговори на въпросите си. Налагаше се да спечели доверието на Арен, а за целта трябваше да го накара да вярва, че е спечелил нейното доверие.

— Съжалявам, че… загубих така самообладание — промълви тя с надеждата, че войниците няма да я чуят, макар акустиката в моста да гарантираше точно обратното. — Морето е… Аз не…

Трудно намираше думи, с които да обясни страха си, но накрая се сети.

— Благодаря. Че не ме остави да се удавя. И че не ми се подиграваше безмилостно.

Лара не можеше да види реакцията му заради превръзката. Мълчанието се проточи, но накрая Арен каза:

— Морето е опасно. Само войната отнема повече животи в Итикана. Но без него животът тук е невъзможен, затова се налага да преодолеем страха си.

— Ти изобщо не изглеждаш изплашен.

— Бъркаш. — Той помълча в продължение на десетина крачки и после продължи: — Попита ме как загинаха родителите ми.

Лара прехапа устни, когато се сети — бяха се удавили.

— Майка ми от години страдаше от болно сърце. Една нощ получи пристъп. Лош пристъп. Фатален. Макар да бушуваше буря, баща ми настоя да я заведе при баба ми с надеждата, че тя може да й помогне. — Гласът на Арен затрепери и той се прокашля. — Никой не знае със сигурност какво е станало, но ми казаха, че тя дори не дишала, когато я качил в лодката и излязъл в открито море. Бурята ги връхлетяла.

Така и не ги намериха.

— Защо го е направил? — Лара беше едновременно развълнувана и ужасена. Това не беше просто кое да е семейство, а кралят и кралицата на едно от най-могъщите кралства на света. — Ако вече е била издъхнала, защо е рискувал? Или най-малкото, защо не е накарал някой друг да я заведе?

— Моментна глупост, предполагам.

— Арен. — Строгият глас на Джор долетя иззад гърба й. — Разкажи го, както си беше, или въобще не си прави труда.

Лара се замисли за Джор — интересно й беше какви са отношенията му с Арен. Баща й би обезглавил всеки, който се осмелеше да му говори така. Но Джор сякаш нехаеше и единственото, което тя усети да излъчва Арен, който вървеше вляво от нея, действително бе леко раздразнение.

Арен въздъхна и поде:

— Не прати някой друг, защото не беше от хората, които поставят собствената си безопасност над тази на всички останали. А що се отнася до въпроса защо изобщо е рискувал… Предполагам, че е, защото обичаше майка ми достатъчно, за да рискува живота си с надеждата да я спаси.

Да рискуваш всичко за слабата надежда, че можеш да спасиш любимите си същества… Лара познаваше това чувство, защото го изпитваше към сестрите си. И не беше изключено то да й струва живота.

— Като оставим настрана трагичната романтика, знам какво е, когато морето ти отнеме нещо. Да го мразиш. Да се страхуваш от него. — Той ритна някакво камъче и то излетя напред. — Морето не признава господари, най-малко пък мен.

След това не продума повече нито по този въпрос, нито по който и да е друг.

В моста усещането за време се губеше — сякаш вървяха от цяла вечност, когато Арен най-сетне спря.

Тъй като бе лишена от зрението си, Лара остана напълно неподвижна. Наостри останалите си сетива, когато войниците се раздвижиха около нея. Ботуши стържеха по камък и звукът отекваше между стените на моста, затруднявайки опитите й да определи от коя посока идва, но след малко по лявата й ръка полъхна бриз, погали бузата й и изпълни носа й с аромат на свеж въздух. Отворът бе в стената, не в пода.

— Стълбите са прекалено стръмни, не можеш да ги изкачиш със завързани очи. — Арен я метна през рамо и топлата му ръка легна на бедрото й, докато я наместваше. Лара инстинктивно се хвана за кръста му, впивайки пръсти в твърдите мускули на корема му, когато той се приведе. Едва в последния момент се сети да протегне ръка и да я прокара по камъка, който май очертаваше изхода. Изход, който, ако не бъркаше, се сливаше със стената на тунела.