Искровете (Историко-географски очерк)

Една разходка из Лакатишка Рила, особено край лъкатушните извивки на рекичката, дала името на тая предпланина, ще подскаже и на най-неопитното око какви големи промени са станали в снагата на планината поради изсичането на горите. Някога Лакатица, дълга над тринадесет километра и с три значителни притока, е била много по-голяма и дълбока. Това не личи от днешното й корито. На места то няма и два метра в ширина. И е до педя плитко. Ала коритото почти се слива с бреговете — ниски и затворени пясъчници, останали като спомен от едно по-широко легло, и устието й при водослива с Черни Искър напомня същинска делта на голяма река. Уви, сега Лакатица е по-скромна и от напоителните канали в равните полета!

Всъщност поголовното изсичане на горите е започнало от Лакатишка Рила. Първи са пострадали нейните южни склонове. Те са достатъчно стръмни, за да позволят лесното и бързо спускане на трупите по наклона, и се издигат току над Черни Искър, по който дърветата са могли да бъдат отнасяни близо до маданите и техните видни. Защото пещите са гълтали не само кюмюр, а и дърва за огрев, наричани нагон. Нагон от смърч и бор, от мура и ела. От тия стройни великани са добивани и дървените въглища в тлеещите жижници. А следи от жижници се срещат навред. Има ги и в гънките на Лакатишка Рила, покрай ленивата рекичка, има ги и в самото поле на Говедарци, та дори и в дворищата на крайните къщи в другите селца по Черни Искър. С обезлесени склонове Лакатишка Рила не е могла да задържа влагата от дъждовете. Водите са се стичали в пороища към коритото на реката. Тя е набъбвала, заливала е равнинните места и ги е затлачвала с пясъчни наноси, за да се смали и съсухри подир дъждовете. Такава е тя и днес. Човек трябва да види пакостите й, за да повярва в предишното й пълноводие.

Веднъж оголили склоновете на Лакатишка Рила, селяците са плъзнали с брадвите си на юг от Черни Искър, за да изсичат смърчовете в днешните малки полета на Бели Искър и Маджаре, на Говедарци и Доспей махала. Самите полета не са били толкова нужни за оскъдното земеделие на искровци. За тях са били достатъчни градините край Искъра. При това маданджиите са имали грижата да отпускат от складовете си — срещу заплащане, разбира се — както зърнени храни за работниците в маданите, видните и ковачниците, така и фураж за зимното изхранване на кираджийския добитък. Заплащането е ставало най-често в натура. Ежегодно, в началото на всяка есен, част от овчето стадо на искровци се е превръщало в жито и ечемик, в сол и фуражни храни. Друго не е било нужно на тия селяни.

Подир днешните малки полета идва редът на ридовете между отделните реки, спускащи се по северните плещи на някогашната Пашаница. Първа е била изсечена гъстата Бошкова кория. Брадвите на секачите безмилостно са поваляли дърво след дърво в предишните девствени лесове, а кюмюрджиите са се застоявали за по-дълго във всяка седловина между ридовете. Така са се оформили големите горски поляни по северните склонове на алпийското било. Такива има и към Средонос, и под Будачица, и още по-надолу, към Преслапа и откритата площ край днешната хижа под Мечитите. Тези поляни са били използувани и от юрушките пастири. Ала под сочната трева и днес се крият черните петна на някогашните жижници за дървени въглища.