Искровете (Историко-географски очерк)
- Автор: Христофоров Асен Г.
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Искровете (Историко-географски очерк)». Краткое содержание книги:
Общо взето, селата в някогашния обширен самоковски санджак са били разделени на четири групи във връзка с ангарията. Имало е предимно въглищарски селца, към които отначало са спадали и Искровете.
Втори по значение са били рударските села. Такива са били Драгостиново, Злокучене, Поповяне и Ковачевци, както и повечето махали по течението на Палакария. Към кираджийските села са спадали Доспей, Продановци и Белчин, които се славят и до днес със своите яки брези биволи. Сестримо, Костенец и Радуил са известни като подковачески селца. Към тях трябва да прибавим и Бели Искър, а донякъде и Маджаре. Ала не и Мала Църква.
В ориенталския отдел на Софийската народна библиотека е запазен официален турски опис на имотите на Сръбско село към 1840 година. Според описа, селцето е наброявало 21 къщи или домакинства. Всяка къща е представена чрез домовладиката. Измежду членовете на тези домакинства само един е посочен като въглищар — някой си „кюмюрджи Мито, син на Симеон“. Двамина са посочени с прозвището „аблакчи“ — неизвестно на пръв поглед занятие, свързано с нещо обло или със самото действие на заобляне. Струва ми се, че тъй са били наричани майсторите специалисти при механичния мадански чук, които са превръщали безформените кюлчета желязо в редовна търговска стока, или в дълги обли пръти. Описът съдържа и имената на неколцина ковачи, заети с ковашките работилници. Всички останали мъже са кираджии. А главната грижа на кираджиите е била да извозват прътите от обло желязо до ежеседмичния пазар в Татар Пазарджик.
Цената на желязото в Пазарджик не е била твърдо установена, а се е променяла от една седмица в друга в зависимост от търсенето и предлагането. Облите железни пръти са били връзвани на кантари от по сто оки. Купувачи са идвали от Пловдив и Одрин, от Стара Загора и Казанлък, та даже и от селищата отвъд билото на стария Балкан. Предлагането не е изхождало винаги от самите маданджии. Много мудни за подобна търговия, бейовете са предпочитали да продават желязото най-вече на посредници евреи от самоковския род Арие, които го купували с едно намаление от 10 до 15 гроша на „кантар“ под средната цена от прежния ежеседмичен пазар.
След Танзимата от 1844 година Ариевци са извозвали желязото на свои разноски от самите мадани до Пазарджик, като са използували и услугите на кираджиите от Искровете. Честите пътувания на искровци до Пазарджик, участието им като неми свидетели в този шумен пазар, гдето са си давали среща опитни продавачи и купувачи, както и неизбежните им връзки с други кираджии, дошли от далечни градове, за да извозват закупеното желязо, са разширили техния кръгозор, направили са ги твърде опитни и съобразителни, готови да станат на свой ред самостоятелни търговци при първия сгоден случай. Той се представил едва след Освобождението. Тогава синовете и внуците на някогашните мадански кираджии извозвали избичения от тях дървен материал чак до столицата, за да го продават на пазарището отвъд храма паметник Александър Невски. И никой посредник не е могъл да надхитри неуките искровски шопи.
Но да не избързваме! Искровските кираджии са стигали с воловете и колите си чак до далечния Цариград, колчем пълноводната някога Марица е замръзвала месеци наред и саловете, натоварени с тежки железни пръти, с котви за кораби и дълги корабни синджири, не са могли да отплават от Пазарджик към Одрин и Мраморно море. И тъкмо работата на искровци около маданите, обсебени до един от турски бейове, както и честите им странствувания до Пазарджик, Пловдив и Одрин, а понякога и до самата столица на империята, обясняват изобилието от турцизми в техния говор, макар нито един турски комин да не е пушил в Искровете през дългото робство.
Този допир с другоземци и с далечни земи — както обратната страна на всеки медал — представлява едничката полза за искровци от непоносимата ангария през дългата епоха на робството. Съзнанието на поробените се избистря чрез общуването им със свободни хора. А искровци са срещали такива в Истанбул. И ето, измежду няколкото десетки родолюбиви спомоществуватели на Йоаким Кърчовски, допринесли с лептата си за обнародването през 1819 година на неговите „Поучителни наставления“ — все видни люде от Пловдив до Ниш и от Битоля до Гостивар — срещаме скромните имена на Георги Бързан от Говедарци, на Вълко от Доспей махала и на Спасо от Маджаре! Всеки от тях с внесъл по пет гроша срещу шестстотинте гроша на първия в целия списък — чорбаджи Вълко Чалъков от Пловдив.