Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
— Ох! — рече Санджай. Той пусна ръката на братовчеда Самар. — И откъде да си извадим такова разрешително?
— От Бюрото за разрешителни към щатската администрация недалеч от Радж Бхаван.
— Ами да каза Санджай. — И това ще ни струва…
— Осемстотин рупии на покойник, който смятате да превозвате. За повече от пет мъртъвци има намаление.
— Това ли е всичко, което трябва да представим? — попита Санджай, а в гласа му прозвуча нотката, която често бях чувал, преди той да почне да блъска по стените или да изрита някое от бирманчетата, които се трупаха във вътрешния двор и по стълбището.
— Да, да — каза служителят. — Освен смъртния акт. Него мога да ви издам и аз.
— Аааа! — въздъхна Санджай. — И това ще ни струва?…
— Само петдесет рупии — усмихна се служителят. — Без наема.
— Наем ли? — повторих аз през ризата.
— Да, да, да. Тук при нас е пренаселено, както сами виждате. За предоставеното място взимаме наем от петнайсет рупии на ден. — Той си провери листовете върху поставката. — Наемът на братовчед ви Самар възлиза на сто и пет рупии.
— Но нали той е бил тук само един ден! — възкликнах аз.
— Така си е, така си е. Но се опасявам, че трябва да вземем наем за цялата седмица, защото той е бил настанен при специални условия предвид неговия… напреднал стадий. А сега ще потърсим ли братовчедка ви Камила?
— Това ще ни струва близо две хиляди рупии! — избухна Санджай. — За всяко тяло!
— О, да, да — потвърди с усмивка мъжът от моргата. — Надявам се във Варанаси да се търсят килими.
— Ела, Джаяпракеш — каза Санджай и се обърна да си ходи.
— Ами братовчедката Камила? — извиках аз.
— Идвай, де! — рече пак Санджай и ме затегли към изхода.
Пред моргата беше спрял бял камион. Санджай отиде при шофьора.
— Труповете? — каза той. — Къде отиват?
— Какво?
— Къде отиват непотърсените трупове, след като ги откарат оттук?
Шофьорът изправи гръб и се свъси.
— В болницата за инфекциозни болести „Найду“. Повечето, Там ги унищожават.
— Къде се намира тя?
— В горния край на шосе „Читпур“.
Имаше голямо задръстване и ни отне цял час, докато се доберем дотам с трамвая. Старата болница беше пълна с хора, които се надяваха да оздравеят или чакаха да умрат. Дългите, задръстени с легла коридори ми напомняха за моргата. През решетките по прозорците влизаха птици, които подскачаха по разбърканите чаршафи, дано намерят някоя троха. По напуканите стени се стрелкаха гущери и докато вървяхме, аз видях как под един от креватите притичва гризач.
Изведнъж на пътя ни се изпречи мустакат стажант лекар.
— Вие кои сте?
Стреснат, Санджай каза имената ни. Забелязах как мисли трескаво — дано му хрумне някаква правдоподобна история.
— Тук сте заради труповете, нали? — попита лекарят.
И двамата примигахме.
— Репортери сте, нали? — попита човекът.
— Да — потвърди Санджай.
— Да го вземат мътните! Знаехме си, че все ще се разбере отнякъде — изръмжа лекарят. — Е, ние нямаме никаква вина!
— Как така да нямате? — възкликна Санджай.
Извади от джоба на ризата си опърпаното старо тефтерче, където си записваше кой колко дължи на шефовете на просяците, номерата на квитанциите за прането и списъците какво трябва да купим от магазина.
— Какво ще кажете в свое оправдание?
Той наплюнчи върха на счупен молив.
— Елате с мен — тросна се лекарят.
Преведе ни през отделението на тифозните, после през кухнята до него. Излязохме навън и подминахме купчини отпадъци. Зад болницата имаше обрасъл с бурени пущинак, разпрострял се на доста декари. В далечината се виждаха брезентовите навеси и ламаринените покриви на разрастващ се бедняшки квартал. Насред бурените имаше ръждясал булдозер и на него се беше облегнал старец по торбести панталони до коленете с допотопна пушка.
— Ей! — изкрещя лекарят. Старецът скочи и свали от рамото си пушката. — Там! Там! — извика лекарят и посочи бурените.
Старецът гръмна с пушката и ехото прокънтя о сградата зад нас.
— Мамка му, мамка му! — развика се лекарят и бързо се наведе да вдигне голям камък.
При звука на изстрела от буренаците се беше показало сиво куче с щръкнал гръден кош, което сега ни наблюдаваше. Изпосталялата животинка подви опашка и захапала нещо розово, хукна да бяга. Лекарят метна камъка, който падна в тревата по средата между него и псето. Старецът при булдозера се бореше с предпазителя на пушката.
— По дяволите — изруга лекарят и ни поведе през полето.
Навсякъде се виждаха ровове и купчини пръст, сякаш булдозерът копаеше като огромна домашна котка тук от години. Спряхме на ръба на плитък ров, където бяхме видели кучето.