Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
Отиде в дневната. Вестникът със снимката на Блек лежеше на пода. Взе го и прочете отново цялата история. Баща й е бил СС-генерал. Никога не беше успявала да си представи портрета му в детайли — не притежаваше ни една негова снимка, нищо, което дори да й доказва, че той някога е съществувал. Въображението й обаче бе родило образ, който нямаше лице, но тя можеше да го опише — беше воин, облечен в немска генералска униформа, каквато познаваше още от дете, когато с интерес бе разглеждала илюстрована книжка с военни облекла. Този образ имаше нейните блестящо сини очи — майка й веднъж бе отбелязала този факт пред Джерълд Риджуей и Пола я беше чула: „Разбира се, тя има неговите очи и това я прави да изглежда досущ като него.“ След това Пола бе разглеждала дълго лицето си пред огледалото и беше се опитала да го види като мъжко. Тази картина беше някаква сянка, но тя й приписваше черти, които заимствуваше от книгите, и качества, набирани през годините откъслечно по повод на случайно чути думи като тези, че немската армия не била отговорна за ужасите, че немците били благородници, най-добрите бойци в света, че кастата на старите офицери мразела нацистите. Баща й е бил мъж като тези хора, а за тях противникът е говорел с уважение. Тайничко тя бе се гордяла с него, въпреки че майка й винаги се бе срамувала.
Изкъпа се и се облече. Чувствуваше се като вкочанена. Една част от нейното същество беше разговаряло с Фишер по естествен начин — бе се усмихвала и шегувала, мъчеше се да бъде в тон с неговия подчертано висок дух, дори очакваше с надежда да го види тази вечер. Отделно от тази част съществуваше друга — хладна, напрегната, почти второ същество, наблюдаващо другата, сякаш тя бе нещо чуждо. И сега, с вестника в ръка, двете части се сляха, а тя установи с изненада, че не е повече Пола Риджуей, а Паула Бронзарт. Най-после беше придобила своята самоличност. Не бе вече разведената жена, кадърна в работата си, със своя собствена кариера и независим живот, с майка и втори баща, забравени в миналото, а германка, живееща в чужда страна. Формираният в главата й образ-сянка придоби известна реалност — появи се миризма на огън и смърт, ехо от медни тромпети в огромна арена, където се събираха хора да отдадат своята почит. Реалността идваше от познанието и сега тя трябваше да живее с нея и със себе си.
Влезе в антрето пред външната врата с чанта и ръкавици в ръка и се спря пред огледалото на стената. Приличаше на него. Нямаше никаква прилика с аристократичната си майка, потомка на стар, консервативен германски род. Тя беше дъщеря на Паул Бронзарт. Какъвто и да е бил, тя беше част от него. В съзнанието й се появи стара фраза — плът от моята плът, кръв от моята кръв. Той бе държал нейната снимка в ръце и я бе показвал на Блек, на другите хора. Бе сътворил здрава връзка между себе си и детето, което никога не го е познавало, и сега тя се протягаше през миналото и я свързваше здраво към него. Какъвто и да е бил като човек, каквото и да е вършил, нищо не можеше да ги раздели. Беше заделил настрана нещо за нея, планирано за годините далеч след смъртта му. Ами ако беше умрял, а не като Блек — скрит някъде и готов да се появи всеки момент! Беше прибрал на скрито място едно от най-големите световни произведения на изкуството, едно от най-големите съкровища, и то заради нея, така че тя имаше доказателства за бащината му любов. Тя обаче не желаеше това богатство.
Отвори вратата и излезе. Решително не желаеше Солницата на Пьоленберг. Ако това беше в границите на човешките възможности и независимо от миналото, тя знаеше, че иска да намери само него.
Майката на Пола плачеше, седнала на тапицираната с кретон софа в уютната дневна. Обвил ръка около раменете й, бригадният генерал я утешаваше.
— Недей, мила — повтаряше непрекъснато той, — недей да се тревожиш! След това, което му казах, той няма да посмее да се появи отново!
Беше се състоял грозен разговор. Поведението на Фишер беше агресивно още от самото начало. Не бе ги предизвестил за идването си. Той просто бе пристигнал и установил, че Риджуей го няма, а съпругата му беше в градината. За мисис Риджуей нямаше друг избор, освен да го покани вкъщи и тук започна безпощадният кръстосан разпит. Не се бе оказала твърд орех, колкото Фишер си представяше, но в случая тя нямаше работа с дъщеря си. Той навря вестника със снимката на Блек в очите й и настоя тя да го идентифицира като бивш адютант на съпруга й. Беше много уплашена и пребледняла, но външно запази спокойствие. Опита се да лъже, но още при първото отричане Фишер бе скочил.