Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
— Свързах се направо с Джо Дели от „Ройтер“ в Париж. За него това също не означава нищо смислено. Нямат нищо общо и с някоя парижка сцена, той би знаел. Както и да е, ще видим какво има да става, когато се озовем там. Първата ми задача ще бъде да намеря на кого се е сторило, че е видял Бронзарт.
— Следобед заминавам за Манчестър? — протегна се лениво Дънстън. Имаше много силно тяло.
— Не се учудвам защо ми завиждаш толкова за Париж. — Сега беше ред на Фишер да се посмее. — Не вярвам да откриеш кой знае какво там.
— Не, но се надявам да припечеля някоя и друга пара за нас двамата. Милички пет стотака, за да проверя миналото на някого си. Богат татко си има глупава кучка за дъщеря, която иска да се омъжи за дългокос тъпак, при когото си прави косата. Ако мога да открия някаква истинска мръсотия за него, та дядото да я покаже на милата дъщеричка, може да получа и нещо извънредно. А сега да поемам. Пожелавам ти щастие с леличка Амброзин.
— Благодарности — кимна Фишер.
При вратата Дънстън се обърна и му помаха с ръка. В работата двамата се разбираха много добре, но като личности бяха съвсем различни типове. При всяко разследване двамата подхождаха по различни начини — Фишер ползуваше богатата си интуиция и отиваше на рискове, докато Дънстън беше методичен, неотклонен и притежаваше забележителна склонност към всякакви мошеничества. Приятелството им не беше дълбоко, но понякога прекарваха някоя и друга вечер заедно и никога не изпадаха в сериозни разногласия. На Фишер му беше интересна неговата компания. Партньорът му можеше да бъде крайно вулгарен и същевременно много забавен.
Фишер плати сметката и се отправи обратно в кантората.
Дънстън нае такси и се изпъна на задната седалка, като запали ментолова цигара. Беше избрал този вид поради психическата си идиосинкразия към тютюна. Не можеше да се откаже от пушенето, а имаше болезнен страх от белодробен рак. Фишер често го подиграваше за това.
Хм, значи Фишер поемаше за Париж с тази мисис Стенли, мърмореше си Дънстън. Взема си добро парче за из път. Иди че му вярвай, никога не пропуска случая. Жените не можеха да завъртят главата на Фишер, Дънстън знаеше това. Винаги избираше един и същ тип — разпасани и груби, но хубави. Беше съвсем изключено Фишер да се увлече по някоя от тях. Ако се увърташе около някоя, правеше го само за да я има и нищо повече. Дънстън изпитваше любопитство по отношение на тази мисис Стенли. Тя се бе развела с Джими Стенли и всеки, който четеше вестници, знаеше що за изпечен плейбой беше той — винаги натискаше здраво, и то върху шестте цилиндъра. Сигурно тя ще да е от същия тип, каквито допадат на Фишер, само че подобрено издание. И същата тази жена претендираше за законни права над Солницата на Пьоленберг. Той бе виждал съкровището на снимка и му беше ясно, че за подобна вещ човек може да извърши дори и убийство. Как ще се откаже тя от такова богатство? Ако е придобила права над него чрез някакъв неподозиран трик, тя ще драпа със зъби и нокти и ще се бори до кръв. Това беше причината Дънстън да заминава не за Манчестър, както бе казал на Фишер, а за Германия по тайното настоятелно искане на принцеса Фон Хесел.
— Влезте, мистър Дънстън. Ще се поразходим малко с колата.
Шофьорът държеше задната врата отворена и го подканваше учтиво. Дънстън видя вътре седнала жена. Лицето й беше бледо и мрачно. Влезе и седна до нея.
— Аз съм принцеса Фон Хесел — представи се тя. После заговори на шофьора по немски и натисна бутон, монтиран под облегалката за ръката й. Стъклена преграда се плъзна нагоре и ги отдели от водача на колата.
— Много мило от ваша страна да дойдете да ме посрещнете.
Дънстън не беше съвсем сигурен как да се обръща към нея. Огромната кола, шофьорът в униформа и патрицианската арогантност на жената до него бяха разклатили самочувствието му. Не би се чувствувал така неудобно, ако работата му бе го свързала с някой новобогаташ, но лице като това на принцеса Фон Хесел беше продукт на вековни аристократични традиции и могъщество.
— Не съм дошла да ви посрещам, а да проведем нашия разговор. Тъкмо затова ще се поразходим с колата. Знаете, че писмото, с което търсих услугите ви, беше адресирано лично до вас?
— Фишер ми го показа. По това време бях на почивка в Португалия. Следвам вашите инструкции и не съм му съобщавал, че идвам тук. Допускам, че нещо не сте доволна от него, така ли е?
— Той не е точно човекът, който ми беше необходим, но тъй като засега се е поставил на мое разположение, може да продължава с проучванията си. Постигна все пак значителен прогрес за кратко време.