Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
— През март 1938 се омъжихте за полковник Паул Хайнрих Бронзарт от четвърта дивизия на СС-войски. Церемонията се е състояла в потсдамската зала за обреди. Сватбеният прием е бил проведен в бащиния ви дом Шривенбург, където приехте четиристотин души гости. Медения си месец сте прекарали в Дания. Да продължавам ли нататък, или сега вече ще бъдете така любезна да отговаряте на въпросите ми?
Тук тя се бе предала. Нищо у нея не му напомняше Пола и той почувствува облекчение от това обстоятелство. Да, бе признала тя, това е Албрехт Шварц, който служеше като адютант на мъжа ми.
— Знаехте, че се е наканил да посети дъщеря ви, нали?
— Бих предпочела да не споменавам повече нищо, докато не се завърне мъжът ми.
— Знаели сте, че бивш нацистки военнопрестъпник е на свобода и обикаля около дъщеря ви, и не споменахте никому дума за това? Не предупредихте дори дъщеря си? Нима не го считахте за опасен?
— Молих я да не го приема. — Тя заговори с внезапна страст и Фишер разбра, че докато бригадният генерал не се завърне, няма да срещне никаква пречка повече. — Тя отказа да послуша когото и да било от нас. Изключително упорита е. Не можех да направя нищо, за да я спра.
— С изключение на това, че можехте да й кажете истината — подметна презрително Фишер, — вместо да я оставите сама да я открива. Вчера, когато прочете това съобщение във вестника, бях с нея, мисис Риджуей. Видях лицето й. Дано изражението й ви преследва и във вашите сънища!
Тя се опита да го прогони, заплашвайки, че ще позвъни в полицията. Фишер я бе подканил да стори това, като й напомни, че там сигурно биха пожелали да й поставят някои въпроси, когато узнаят за връзките на Блек с нейното семейство.
— Всъщност дойдох тук, госпожо, за да получа отговори на два съвсем прости въпроса. Дайте ми ги, мисис Риджуей, и няма да ви безпокоя повече. Първо, разисквал ли е някога бившият ви мъж с вас въпроса за бягство в случай, че Германия загуби войната?
— Ако познавахте съвсем бегло бившия ми съпруг, нямаше да ме питате такова нещо. — В погледа й бяха примесени горчивина и презрение. — Никой не е посмя-вал да спомене пред него думата поражение, да не говорим пък за бягство. Освен това ние се отвращавахме един от друг. Никога не би седнал да разисква с мен каквото и да било.
— Окей! — Фишер запали цигара. — И така, получихте официално съобщение за смъртта му. Не се ли усъмнихте в достоверността му?
— Никога! Не се съмнявам и сега.
— Какво направи той със Солницата на Пьоленберг?
Тя се извъртя към него. Учудване и изненада бяха разкривили лицето й.
— Тя беше у него, нали? — настоя Фишер.
— Да. Изчезна. Не зная къде я е скрил. Не бих посмяла и да го попитам.
— И сте готова да се закълнете в това, мисис Риджуей?
Фишер усети зад гърба си раздвижване.
— Да се закълне за какво? Какво, по дяволите, става тук? — Беше бригадният генерал.
Ругатните между двамата мъже бяха кратки. Фишер не се усъмни ни за миг, че старият може да доведе полиция и да го изхвърлят насила. Той знаеше, че няма никакво законно право да ги притиска и да изисква някакви отговори. Беше блъфирал жената, но не си позволи да си играе с него. Очите му бяха блеснали от гняв. Сякаш за да нажежи още повече обстановката, жената се бе обляла в сълзи и Фишер си помисли, че мъжът й ей сега ще загуби ума си и ще се нахвърли с юмруци върху него.
— Излизай веднага оттук, мръсен навлек… Опитай се да дойдеш още веднъж да тревожиш жена ми, и ще заплющи камшикът!
Фишер си бе отишъл. Последната картина, останала в съзнанието му, беше мъжът, прегърнал и галещ жена си, да мята злобни погледи към вратата. Не съществуваше нищо на света, което той не би сторил, за да защити съпругата си. Фишер запомни добре това. Пола не бе преувеличила в твърденията си, че бяха предани до смърт един на друг. Наистина, трябва да е била ужасна самота да живее човек край тях.
Когато същата вечер пристигна в апартамента на Пола, той носеше бутилка „Ризлинг“. Стори му се, че е съвсем пребледняла — косата й беше сресана назад, а сините й очи блестяха особено живо на изкуствената светлина.
— Здравей! — възкликва Фишер. Когато тя му се усмихна, усети някаква особена, приятна болка дълбоко в гърдите си. — Извинявай, че закъснях малко, но движението към града беше ужасно.