Наследството на Пьоленберг

И така Хайнрих бе записан в Хитлеровата младежка организация и облечен в надлежната униформа. След една година бе изключен заради пиянство. Беше настанен в една клиника в Австрия под чуждо име, ограден от слуги и охрана, които да държат любопитните настрана. Завърна се видимо излекуван, но само след шест месеца пиянството бе подновено. Един ден изпочупи мебелите в стаята си и бяха принудени да опитат отново същото лечение, но този път в Швейцария. Тази схема на лечебни курсове се повтаряше периодично през следващите десет години без траен резултат. Така той растеше под сянката на името Фон Хесел — типичен германски аристократ, наследник на огромна империя от фабрики за оръжия, стомана, въглища и индустриални монополи, един от най-предпочитаните кандидати за женитба в света. Той обаче не проявяваше интерес към жените. Неговата вечна и страстна любов беше алкохолът. Животът му се ограничаваше във възможността да си достави пиене и да го има постоянно в достатъчно количество. Никакъв контакт не съществуваше между него и баща му, който съвсем примиренчески го обяви за безполезен човек и не му посвети повече никакви грижи. Единственият интерес към сина му се изразяваше в това да запази тази тайна от публичност и да не се опетни името на рода. Цялото влияние, обезпечавано от богатствата му, бе използувано да държи постъпките на Хайнрих далеч от пресата. Какви ли не клюки обикаляха аристократичните кръгове. Честите му отсъствия породиха слух, че страда от душевна болест. Поради липсата на жени в живота му други говореха, че е хомосексуалист. Когато започна войната, той беше на осемнадесет години. Баща му го направи директор на оръжейна фабрика в Рур и по този начин го освободи от военна служба. Това беше единственият момент в дългия им брачен живот, когато Маргарет съжали мъжа си. През същата вечер бяха заедно — извънредно рядко явление в семейството им, — когато старият Фон Хесел заяви, че този ден бил най-жалкият в живота му: „Моят син не е годен да служи и на отечеството си. Трябва да се крие, докато приятелите му отиват да воюват. Той е последният от рода ни. Този род ще завърши с пиян дегенерат, комуто не можеш да се довериш, без да се страхуваш, че ще опозори себе си и нас. Това е моя грешка, не твоя. Трябваше да имаме повече деца.“ Маргарет подозираше стерилитета му от момента, когато преустанови половите си връзки с нея. Сифилисът му бе излекуван, но последиците бяха налице. Той нямаше какво повече да добави, въпреки че сякаш очакваше някакъв отговор от нея. Мълчанието увисна тежко помежду им и той беше този, който трябваше да го разкъса: „Ако си намерила любовник, нямам нищо против да родиш, но при условие че е от нашата кръв. Струва ми се, бях длъжен да ти кажа това. Сега отивам да си легна.“