Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
— Не. Трябва да е бил някой крадец, когото е обезпокоил. Такива са предположенията на вестниците. Сигурно са се спречкали. Възможно е да е бил и генералът, пристигнал да му затвори устата. Така мисля аз, мили мой, а и Фишер е на същото мнение. Сега ще почакаме да видим какво ще каже дъщерята. Представи си само как ли се чувствува да бъде дъщеря на такъв човек! Ела, време е да се прибираме. Трябва да телефонирам за разширението на заводите „Фербеген“.
— В устата ми е страшна горчилка — нареждаше Пола по телефона, — иначе съм добре. А ти как си?
— Чудесно! — Гласът на Фишер звучеше бодро. — Снощи спомена, че няма да ходиш на работа. Какво ще кажеш за един обяд?
— Промених решението си. — Пола говореше със затворени очи. В главата й сякаш блъскаха чукове. — Имам да довърша някои неща, да се оправя с няколко писма. Можем да вечеряме заедно или по-добре ела тук. Ще приготвя нещичко. Трябва да поговорим.
— Значи в тази насока не си променила решението си. Радвам се много. В това дело ние сме си необходими. Както и да е, в момента ти си ми нужна, а аз мога да ти предам информацията, която искаше от мен. Да дойда ли около осем?
— Нека бъде седем и половина. Ще мога да ти се реванширам с напитките. — Гласът й звучеше, като че ли се усмихва.
Той съжаляваше, че Пола отказва да се срещнат по-рано. Гореше от нетърпение да върви напред чрез сведенията, очаквани от нея. Беше говорил с принцесата в осем часа сутринта и изкопчи от нея позволение да разкрие личността й и целта на разследването. Беше нетърпелив да продължи проучванията си, да хване по-точна следа към Бронзарт, но не бяха възможни никакви действия, преди да е чул информацията от Пола. Друго основание, което той не успя да осъзнае веднага в прозаичната утринна светлина, беше силното желание да я види час по-скоро.
Баща й беше нацистки генерал, член на облечените в черно орди от убийци, разнесли хитлеристкия терор из цяла Европа. Нищо чудно, че майката се е старала да скрие всичко от дъщерята. За Фишер бяха ясни нейните мотиви, но това беше жестоко и егоистично поведение към детето. Биха могли да й се направят някои загатвания, някои предупредителни подмятания, че бащата не е бил тази героична фигура, която момичето явно се е мъчило да изгради от нищото. Освен това майката е била омъжена за него. Тя е знаела кой е той и какво е вършил. Съпругите на всички ръководни дейци в Хитлерова Германия пееха една и съща песен след войната — не сме знаели, не ни е било казвано, нашите места бяха в домовете ни. Фишер наричаше тези извинения чисто баламосване. Техните имения бяха претъпкани от работници роби, докарвани от завладените земи, домовете им се препълваха с откраднати чужди богатства, кожите и скъпоценностите идваха от евреите, изпращани в концентрационни лагери, които се опитваха да откупят живота си. У Фишер нямаше никаква симпатия към мисис Риджуей. Тя се бе измъкнала от войната със стабилен английски офицер за покровител. Ако изпитваше съчувствие към някого, това беше Пола, която е била като добавка към живота на майка си. Фишер внезапно почувствува желание да отмъсти за това и реши да отскочи до Есекс още същия ден, та да размърда малко тихата двойка. Защо би трябвало да отговаря на въпроси само дъщерята?
— Реших да посетя майка ти — съобщи й той. — Тази вечер ще ти разкажа преживяното там.
— Сигурно е видяла във вестниците съобщението за убийството. Струва ми се, ще бъде ужасена да не би да я свържат с него.
— Защо, дявол да го вземе? — Раздразнение звучеше в гласа му. — Тя е мисис Риджуей. Тук само това е известно за нея. Може спокойно да продължава да се прикрива зад това име. За убийството на Блек бе съобщено снощи по телевизията, така че няма-да си позволи да ме будалка, че не знае нищо.
— Ще бъдеш изненадан. Не познаваш майка ми. Не ми се е обаждала дори по телефона.
— По дяволите! Какво те е грижа? Нали аз ти се обаждам. Не искай цялото внимание да бъде насочено към теб. А сега вземи нещичко за махмурлука и довечера в 19:30 съм при теб. Не се престаравай много с работата си днес.
— Няма. Чувствувам се така ужасно, че и да искам, не мога. Но съм ти благодарна за снощната вечеря. Беше много мило от твоя страна. Сигурно бих полудяла, ако останех сама в апартамента.
— Ще си го устроим пак. На мен също ми хареса.
Пола постави телефона върху вилката и стана от леглото. Усещаше в главата си тъпа, пулсираща болка — аспиринът сигурно щеше да я успокои. Направи си чай и взе две таблетки.
Вчерашната вечер й се струваше много далечна и нереална. Не можеше да си обясни как си бе позволила да го кани горе. Трябва да е била съвсем пияна. Никога не беше канила мъж в апартамента си и не можеше да повярва, че това става след втората среща. След развода не бе прекарала нито една нощ с мъж, нито пък й минаваше такова нещо през ум. Но този по-скоро грозен човек беше пробудил нещо у нея. Въпреки че й се повдигаше от снощното пиянство, това интригуващо чувство си оставаше. Стоеше в съзнанието й подобно на опора, която ти е подръка и можеш винаги да се уловиш за нея, когато плуваш в безбрежни води. Имаше насреща си мъж и контактът помежду им беше осъществен — преходен контакт, кратка среща, но за момента достатъчна.