Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

Когато се завърнах, Зия и аз основахме, „Лекари за общ свят“ и тръгнахме да пътуваме. Обичам си работата. Може и да е като екстремен спорт, но тя притежава — простете за каламбура — едно твърде човешко лице. И това ми харесва. Обичам своите пациенти, но в същото време и пресметнатата дистанцираност, необходимата хладина на онова, което върша. Привързвам се силно към пациентите си, но после те изчезват — нещо като страстна любов, но с мимолетно обвързване.

Днешният пациент ни поставяше пред твърде сложно предизвикателство. Светецът-покровител на нашата професия е френският лекар Рене Льофор. Льофор хвърлял трупове от покрива на една кръчма надолу с главите, за да изучи естествените линии на лицевите фрактури. Обзалагам се, че този факт би впечатлил дамите. Експериментите му включвали и пускане на все по-големи тежести върху черепите на трупове, за да измери колко тежки биват травмите на челюстите. В днешно време някои фрактури носят неговото име — Льофор тип I, Льофор тип II, Льофор тип III. Двамата със Зия отново огледахме снимките. Проекцията на Уотър ни даваше най-пълната видимост, а тези на Колдуел и страничната проекция я потвърждаваха.

Казано по-просто, линията на фрактурата на осемгодишното момче беше Льофор тип III, причиняваща пълно отделяне на лицевите кости от черепа. Бих могъл да отлепя лицето на момчето като маска, ако поисках.

— Автомобилна катастрофа? — попитах.

Зия кимна.

— Бащата е бил пиян.

— И се е отървал без драскотина, познах ли?

— Даже се сетил да си сложи предпазния колан.

— Но не и на сина си.

— Чак пък такова усилие. Бил е уморен от вдигане на чашата толкова пъти.

Зия и аз започнахме пътешествието на живота си на две съвсем различни места. Както се пее в класическата песен от седемдесетте години „Братко Луи“, Зия е черна като нощта, а аз съм по-бял от бялото (моят тен, както го описва Зия, е като на „рибешки корем“). Родил съм се в болница „Бет Израел“ в Нюарк, а съм расъл из улиците на предградие в Каселтън, Ню Джърси. Зия се е родила в кирпичена колиба в едно село извън Порт-о-Пренс, Хаити. В един момент, по време на режима на Папа Док, родителите й станали политически затворници. Не се знаят много подробности. Баща й бил екзекутиран. А майка й, когато я пуснали на свобода, вече била взела-дала. Грабнала си дъщерята и се спасили на нещо като сал. Трима от пътниците умрели по пътя. Но Зия и майка й оцелели. Стигнали до Бронкс и заживели в мазето на някакъв фризьорски салон. Прекарвали дните си в безшумно измитане на отрязани коси. По думите на Зия, от космите няма отърване. Те били по дрехите й, полепвали по кожата, даже влизали в гърлото и дробовете й. Вечно имаше усещането, че в устата й има косъм, който не може да извади. До ден-днешен, когато Зия се изнерви, пръстите й шарят по езика, сякаш се опитват да отлепят парче от миналото.