Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

Ето на какъв етап сме днес — година и половина след отвличането. Технически случаят не е приключен, но Ригън и Тикнър се заеха със следващите си случаи. Не са ми се обаждали от почти половин година. Медиите ни предъвкваха още няколко седмици, но след като нямаха свежа паша, те също се прехвърлиха на по-сочни пасбища.

Поничките „Дънкин Донътс“ се изядоха. Всички се насочиха към паркинга, пренаселен с автомобили. След мачове, ние треньорите водим нашите обещаващи питомци в сладкарница „Шрафс“, което е традиция в града. Всеки треньор от всяка лига във всяка възрастова група следва тази традиция. Заведението беше претъпкано. Няма по-сигурен начин през есенния студ от сладоледената фунийка да си навлечеш настинка.

Стоях с фунийка „Кукиз-енд-Крийм“ и обхождах с поглед сцената. Деца и бащи. Очертаваше се непосилно за мен. Погледнах си часовника. И без туй ми беше време да си ходя. Срещнах погледа на Лени и му направих знак, че тръгвам. Той оформи с устни думите „твоя воля“. За да е сигурен, че съм го разбрал, направи и жест с ръка. Махнах му в знак, че съм го разбрал. Върнах се в колата си и пуснах радиото.

Дълго седях вътре и наблюдавах потока от семейства. Гледах предимно бащите. Внимателно отчитах реакциите им към тези толкова домашни дейности, с надеждата да уловя поне частица съмнение, което би ме успокоило. Само че не забелязах нищо подобно.

Не знам колко време съм седял така. Предполагам не повече от десетина минути. По радиото пуснаха стара моя любима песен на Джеймс Тейлър. Тя ме върна в действителността. Усмихнах се и потеглих към болницата.

Час по-късно изтърквах ръцете си преди операцията на осемгодишно момче — да използвам терминологията, позната както на лаика, така и на професионалиста — със смазано лице. Медицинската ми партньорка Зия Леру ми асистираше.

Не знам как точно избрах да стана пластичен хирург. Това не беше нито мамещата песен на сирените за лесни пари, нито идеалът да помагам на ближния. Исках да бъда хирург още от самото начало, но се виждах повече в съдовата и сърдечната хирургия. Но съдбата понякога взема странни завои. През втората година на специализацията ми като хирург нашият ръководител, който водеше хирургическата ни ротация — това ли беше изразът? — се оказа въздух под налягане. От друга страна, лекарят, който водеше лицево-челюстната хирургия, беше невероятен. Доктор Рийс изглеждаше галеник на съдбата във всяко отношение — добра външност, спокойна увереност и вътрешна топлота, които привличаха хората. Човек изпитва желание да му се хареса.