Приказка за Стоедин

— Ами ако рече да пукне чак утре?

— Може и утре. Може и всеки момент.

— Щото, докато го чакаме, може да направим друго — облизал пресъхнали устни Стоедин. — Да ме пуснете без залог. Ще надвия Гуджо и ще ви донеса кърпицата, че да мирясате.

— Що?… — закискал се, та чак заплакал Ванчо. — Ти ли бре, шушумиго?

— Па той ще те утрепе и няма да усети, че е трепал, момченце — снизходително се засмял Станчо. — Защо да го биеш пътя?

— Нека опитаме — настоял Стоедин. — Какво губите?

— Прав е — осъзнал Бишо. — Нищо не губиме.

— Не може така, бре! — кипнал Панчо. — Няма да разтуряме реда! Толкоз му е — да отбримчиш една бримка и натам само ще се разрига! Как ще го пущаме без залог!…

— И аз не съм съгласен — размислил Ванчо. — Стават ли чудеса? Стават. Току-виж — взел му кърпицата. Зер без залог ще я донесе? Аз да съм — няма да я донеса.

— Нали съм за жива вода тръгнал, бре, пън такъв! — отвратено плюл Стоедин. — Дотрябвала ми е проклетата ви кърпица.

Айдуците се закискали. Панчо поел дъх и съжалително го погледнал:

— Охооох, жива вода — докато грабнеш кърпицата. Жива вода я има, я няма, момченце. А кърпицата аз съм я ей с тия очи виждал. Постелеш я, па речеш… — и въздъхнал от досада. — Не увря ли вече тоя ошаф, бре?

— Още малко — добавил съчки Станчо.

— Тиквеници ниедни — гледал Стоедин как пуши пищолът. — Ни се водите, ни се карате.

Айдуците лениво се кискали.

— Дръвници!

Закискали се с удоволствие.

— Пууу, аз ги обиждам, а те се смеят!

— Ама това твоето обиждане ли го мислиш, душко? — презрително го погледнал Панчо. — Какви сме работи ние тука слушали, като запуши пищола… А, дружино? Помните ли моллата? Уж набожен човек, а като зина…

— Остави, още ме срам хваща — надигнал се Бишо и огледал пищола. — Добре, че го угасихме, щото не издържа и призна къде е скрил скъпоценното — и приятелски приседнал до Стоедин. — Беше заплел в брадата един зъб от змия презморска. Убодеш ли се с него — и морето ти стане до коляно. На всичко се радваш. Светът да се запали — колкото по-силно гори, по се радваш. Питай Ванчо, той се боде.

— Хайде, гасете го, имам залог — въздъхнал Стоедин. Айдуците недоверчиво го загледали. — От скъпоценен — по-скъпоценен. Отвързвайте ме, че ми изтръпна ногата.

Айдуците колебливо се спогледали, па се хвърлили върху пищола и отклонили цевта му. А той тъкмо в този миг изригнал гъст облак дим и оглушително изгърмял.

— С късмета си вървиш, момченце — закашлял се Панчо. — Къде е? — бързо го развързал. — Защо го не намерихме, като те претърсвахме?

— Защото ме претърсвахте, затова! — раздвижил крака Стоедин. — Я го! Ще ви извади очите.

И им показал бистрото камъче — пришил го накръст, като копче, отпред на ризата си. Откъснал го и им го подал. Панчо го грабнал, разгледал го и го опитал на зъб.

— Колко е… скъпоценно?

— За мен по-скъпоценно няма. В него е Невянка, невестата ми. Блъсна ли го в земята — и ще се появи. И ще е тук, докато премигна.