Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Добре — въздъхнал Стоедин. — Нека е вашата.
— Айдуци, за нападение — шавай! — изкомандвал Панчо и главите им мигом изчезнали. Стоедин предпазливо натиснал портата и тя се отворила с протяжно скърцане. Едва влязъл, и айдуците стръвно го сграбчили.
— Оууу! — изревал Стоедин. — Смазахте ме!
— Кой е крив — оправдал се виновно Панчо. — По си гърчав и от пиле — но го претърсили внимателно, сякаш е чуплив.
— А? — запитал с надежда Панчо. Но Ванчо разочаровано поклатил глава:
— Тц. Нищо-нищичко.
— Жалко — изпъшкал Станчо. — Тъкмо ми беше станал симпатичен.
— Я… проверете още веднъж — жалостиво наредил Панчо.
— Няма смисъл — разперил ръце Стоедин. — Едната гола душа — това ми е цялото имане.
Айдуците съчувствено помълчали.
— Късмет — въздъхнал Бишо. — От всичко може да избяга човек, от късмета си — не може.
— Хайде, помисли — да имаш някакво желание? — натъжил се Панчо.
— Няма какво да мисля — покажете ми пътя. Айдуците се спогледали. Панчо махнал с ръка:
— Покажете му го.
Повели Стоедин през задната част на двора. Спрели го пред тежката, оплетена в паяжини врата. Ванчо с труд я отворил и Стоедин се вцепенил от удивление: от нея продължавал пустият път и се губел през червеникавите хълмове, напечени от силното слънце — защото там не било утрин, а пладне. Понечил да се втурне, но го сграбчили и Ванчо затворил вратата.
— Е, изпълнихме му го и последното желание — умилил се от благородството си Панчо. — Хайде.
Ванчо и Станчо вързали Стоедин и го повлекли към навеса. Бишо се качил на чардака и домъкнал оттам огромен пищол с цев като фуния.
— Ей, що правите, бре!… — опомнил се Стоедин.
Все едно, че не го чули.
— Кокорбаши, прав или седнал? — подвоумил се Ванчо.
— Седнал. Да се не мъчи.
Облегнали го на стената и го натиснали да седне.
— Ей, ама вие с всичкия ли сте? — напразно опитал да се освободи Стоедин. — Това ли ви са шегите?
— Ти, ако му на това шега викаш — зле си — проверил въжетата Ванчо.
Стоедин загледал как Бишо насипва в цевта барут и как старателно го натъпква — и пак безпомощно се разритал:
— Ама… какво се каните, бре!… Зер ще ме…
— Па да, момченце — дружелюбно потвърдил опасенията му Панчо. — Няма как, при нас редът е такъв: или обираме чрез нападение, или трепеме. Трето няма.
— Нали ме обирахте?
— Е, като те обирахме — какво ти обрахме?
— От мен — толкоз. Пущайте ме, да си хващам пътя.
— Гледай сега какво му текна! — кипнал Панчо. — Ама не може това, момченце! Не-не-не-не! По никой начин! Хич и през ум да ти не минава това. Вникни малко: какви айдуци ще сме, ако започнем да пущаме току-така? Нали ще си осрамотим занаята?… А има ли нещо по-долно и по-калпаво от човек, който си цапоти занаята?
— Па няма — пак разпалвал огъня Станчо.
— Добре, хайде — вземете ми абата. Хайде и ризата ми вземете. Както с тях — така и без тях.
— А, видя ли? — лениво се засмял Панчо. — Ще ти ги вземем, ще те пуснем и ще чакаме на босия цървулите.
Бишо най-сетне приготвил пищола, вързал го за гредата и го насочил в Стоедин. Усмихнал се и любезно пояснил:
— Нам ни трябва, момченце, нещо скъпоценно. Нещо, дето да е много мило на юнака. Залог ни трябва… Мирен де!…
И премерил с конец прицела. Стоедин изревал и се разритал, отместил се от дулото-фуния.
— Бе момченцето не знае, затова лудува — раздухал огъня Станчо и сложил котела с водата. — Обясни му, да се успокои. Мене ми се види схватливо.
— Гледай сега, момченце… как те викат?
— Стоедин! — яростно се разритал момъкът и пак се отместил от дулото.
— Мене пък ме викат Панчо. Гледай сега, не си прав. Какво си викаш — тия па кютуци само гледат да трепат. Аааа — не. Ние не сме като оня, Пехливан Голям Гуджо, дето първо те трепе, пък после ти вика здрасти. Ние сме айдуци с чувство. Трепеме само в краен случай. Виж, ако ти бяхме нашли нещо скъпоценно за залог — веднага те пращаме при Голям Гуджо: надвиваш го, вземаш му магьосаната кърпица, донасяш ни я. Връщаме ти залога и късай опинци, накъде ти душа иска. А ти, според както показа пребъркването — имаш ли нещо скъпоценно? Нямаааш.
— Ето — разбра и се успокои — доволно се усмихнал Станчо.
— Бе ти си късметлия, че те трепе майстор-айдук — приятелски го потупал Бишо и донагласил прицела. — Аз не съм като някои чираци, дето ни знаят къде да те умерят, нито отведнъж да те умерят. При мене грешка няма. Пукне ли — край, изцяло и незабавно. Гледай сега какво става.
И като проверил прицела за последен път, натиснал спусък. Кремъкът секнал искра и пищолът започнал да пуши. Стоедин стиснал очи и зачакал. Ха да гръмне, ха да гръмне — не издържал, отворил око — пищолът все така пушел. Пак замижал.