Магьосникът Куестър Тюс

— Що за създание е това, господин Ард Ри?

Майкъл Ард Ри остави въпроса му без отговор. Цялото му внимание бе насочено към Абърнати. Той бе висок, кокалест човек, с рошава черна коса и тясно, изпито лице, което имаше такова изражение, сякаш току-що е хапнал нещо вкиснато. Изглеждаше състарен за годините си, челото му бе набраздено, кожата с нездрав вид. Очите му бяха тъмни и враждебни и в тях се четеше израз на неодобрение към всичко, което зърнеха. Стоеше изправен, като че ли е глътнал бастун, с вид на върховно превъзходство.

— Абърнати — прошепна той, едва ли не беззвучно, сякаш това бе отговорът на въпроса на пазача.

Той внимателно разглежда своя пленник още известно време, след което нареди на пазачите, без дори да ги погледне:

— Изчакайте навън.

Пазачите напуснаха кабинета и тихо затвориха вратата подире си. Майкъл Ард Ри остави Абърнати прав, а той се настани зад едно огромно, полирано бюро, отрупано с книжа.

— Абърнати — повтори той името му, сякаш още не можеше да повярва, че е наистина той. — Как си попаднал тук?

Абърнати бе престанал да трепери. Когато пазачите го заловиха, той така се уплаши, че едва успя да се задържи прав на краката си. Сега обаче бе успял да приеме ситуацията си с примирението на обречения и фактът, че бе успял да я приеме, му вдъхна известни сили да я понесе. Опита се да овладее гласа си да не трепери.

— Куестър Тюс ме изпрати тук погрешка. Опитваше се да направи една магия.

— О, така ли? — прояви интерес Майкъл Ард Ри. — И какво е искал да стори този стар глупак този път?

Абърнати го гледаше без да реагира.

— Опитваше се да ме превърне отново в човек. Майкъл Ард Ри го изгледа, сякаш едва ли не се възхищава от думите му и после се разсмя.

— Та не си ли спомняш как те превърна в куче, Абърнати? Каква нескопосна работа, а? Учудвам се, че си му разрешил изобщо да припари до тебе — и той поклати глава, сякаш случаят му се струваше безнадежден. — Куестър Тюс никога нищо не е успявал да направи, както трябва, не е ли така?

Това той заяви като безспорен факт, а не като някакъв въпрос. Абърнати нищо не казваше. Мислеше си за медальона на краля, който все още бе в него, скрит под мантията му. Каквото и друго да се случи, за нищо на света не биваше да допусне Майкъл Ард Ри да открие, че носи този медальон.

Майкъл сякаш прочете мислите му.

— Е, значи така — замислено процеди той — твоят некадърен доброжелател те е докарал при мен. Каква ирония на съдбата. Но знаеш ли какво, Абърнати? Нещо подозрително има тук. Никой — нито човек, нито куче — не може да прекоси мъглите на вълшебния свят без медальона. Не е ли така, Абърнати?

Той зачака да получи отговор. Абърнати поклати глава, като обмисляше думите си предпазливо.

— Магията…

— Магията ли? — веднага го прекъсна Майкъл. — Магията на Куестър Тюс ли имаш предвид? Искаш да ми внушиш, че магията е причината ти да преминеш от Отвъдната земя в този свят, така ли? Колко… невероятно звучи това — той се замисли, след което противно се ухили. — Не ти вярвам. Можеш ли да ми докажеш думите си? Хайде, задоволи любопитството ми. Открий мантията си.