Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
Бялото петно дойде по-близо и Лява ръка вдигна атлатъла си. Петното се отдръпна назад.
— Какво си ти? — обади се тихо Лява ръка. Някой Дух ли?
Отговори му тихо скимтене. Лява ръка свали атлатъла. Куче.
— Хайде — изсъска той. — Махай се оттук! Само куче ми трябва сега за да ме издаде.
Животното дойде до него и пъхна муцунка в ръката му. Той се наведе, взря се в тъмнината и наклони невярващо глава:
— Непослушко? Ти ли си това? Как попадна тук? Къде е Лош стомах?
Кучето изсумтя радостно и се опита да го лизне по лицето. Лява ръка се изправи, клатейки глава, и тръгна отново по пътеката, но чу как Непослушко изскимтя зад него.
— Върви си — махна му с досада. Не ти трябва да се навираш при Слънчевите хора. — Наведе се и прошепна заплашително: — Те ядат черно-бели кучета. Върви си.
Тръгна отново по пътеката, насочи се на запад, за да заобиколи през гората и да се появи северно от поляната, на която бе разположен лагерът. Спря се, за да огледа една малка полянка, преди да излезе на открито. Непослушко се втурна покрай него, въпреки отчаяното усилие да го хване.
С пресъхнало гърло той видя как Непослушко заприпка през тревата и ниските пелинови храсти; очакваше всеки момент да се разнесат груби викове, когато вражеските воини забележеха кучето. Непослушко спря и погледна назад. Облизвайки устни, Лява ръка излезе от прикриващите го дървета. Слабо сияние озари източния хоризонт зад гърба му — луната изгряваше над планините. Той се огледа неспокойно и забърза към отсрещния край на поляната, където лосовата пътека отново навлизаше между плетеницата от тъмни дървета.
Непослушко изскимтя отново — този път по-силно, настойчиво.
Лява ръка изпъшка отчаяно и се обърна, сещайки се, че може да метне нещо по… — мислите му обаче изхвръкнаха от главата му, защото един черен силует се измъкна безшумно от дърветата зад Непослушко. Дори и в тъмното Лява ръка усещаше жълтите му очи.
— Свещен вълк?
Едрото животно го наблюдаваше напрегнато и душата на Лява ръка настръхна. Вълкът се извърна — една черна сянка — и изчезна между дърветата в източната част на полянката. Непослушко заприпка след него, но се спря, вдигнал нерешително лапка.
Лява ръка потърка с палец дървената дръжка на атлатъла си. „Ако ги последвам, дали тръгвам по пътя на Силата? Или просто по дирите на две глупави животни? — Той поклати глава. — Какво направи Силата днес с Вълчето племе?“ Изруга, завъртя се и тръгна след бялото петно на Непослушко на изток.
Кучето припкаше радостно пред него, махайки с опашка, втурваше се напред и се връщаше, сякаш го подканяше да върви по-бързо. Една черна сянка, плъзгаща се през мрака, единствено загатваше за присъствието на вълка. Лява ръка бързаше задъхано напред. Краката му се оплитаха в шумака и той непрекъснато се спъваше в корените; клоните го шибаха през лицето в мрака.
„Глупак! Защо не си продължи по пътеката? Защо ти трябваше да се…“ — Непослушко бе спрял, с вдигната глава и наострени уши.
Черният вълк бе застанал, сякаш ги чакаше, в началото на още една от многобройните горски полянки. Тази тук представляваше тясна ливада, обрасла с пелинови храсти, която е била образувана от горски пожар. Лява ръка така и не разбра кога Пеенето в далечината беше спряло. В лагера на Слънчевите хора се възцари злокобно мълчание и изведнъж оттам се разнесоха силни викове.
Лява ръка коленичи до Непослушко и прокара пръсти през гъстата му топла козина. Някакво обезпокоително присъствие се чувстваше във въздуха. Силата изпълваше нощта. Душата му се сви.
Слаб шум накара Лява ръка да наклони глава. Какво ли беше? Счупена съчка/ Той напрегнато се ослуша, но чу само слабите викове, които долитаха откъм лагера.
Приглушено изпъшкване и тупване, сякаш някакво тяло бе паднало в тъмнината, тихото шептене на едва доловими гласове — и изведнъж двама души изскочиха на полянката. Черният вълк мигновено отскочи настрани, шмугвайки се безшумно в гъстата черна гора. Но Непослушко се втурна напред да посрещне двамата.
— Непослушко? Ти ли си? — Мъжът падна на колене, стисвайки в прегръдките си извиващото се куче. — Виж, това е Непослушко! Върна се!
— Благословена да е Силата. Но хайде, да вървим — настоя жената. — Ще му се радваме по-късно. — Настъпи кратко мълчание. — Накъде да вървим?
Лош стомах се изправи.
— Не знам. Слънчевите хора са зад гърба ни. Луната е ей там, значи това е изток. Трябва да има пътека някъде тук… но къде точно?
Лява ръка се поколеба за миг, но после се обади тихо:
— Лош стомах? Аз съм, Лява ръка. Насам. — Лош стомах вече се бе упътил към него; жената го последва обезпокоена.