Смъртта е занимание самотно

— Бакалавър на науките — прошепна Кръмли едва чуто.

— Да даде бог. Но работа те чака.

Изправих се и двамата се загледахме в неговата „Корона“, сякаш бе едничката му рожба на света.

— Даваш ми заповеди, момчето ми, а? — обади се той.

— Не. Твоят мозък ти ги дава, ако се позаслушаш.

Кръмли тръгна заднишком, влезе в кухнята, извади още бира. Изчаках до бюрото, докато чух мрежестата задна врата да се затръшва.

Намерих го в градината — кръговата пръскачка обливаше лицето му с разхладителни капки, защото беше много топло и слънцето жареше тук, на границата с мъгливата област.

— Колко са — запита Кръмли, — май четиридесет са разказите, които си продал досега?

— По трийсет долара парчето, да. Богатият автор!

— Ти наистина си богат. Вчера спрях край лавиците със списания в магазинчето за алкохол на Ейб — прочетох ти оня разказ за човека, който открива, че вътре в него има скелет и от това едва не се побърква. Чудесен е. Откъде ти хрумват такива идеи?

— И в мене има скелет — казах.

— Повечето никога не го разбират. — Кръмли ми подаде една бира и ме загледа как се мръщя. — Старецът…

— Уилям Смит ли?

— Да, Уилям Смит, тази сутрин пристигна заключението от аутопсията. В белите му дробове няма вода.

— Следователно не се е удавил. Това означава, че е бил убит на брега на канала и наблъскан в клетката, след като е умрял. Това доказва…

— Не скачай пред влака, че ще те прегази. И не ми казвай „нали ти казах“, защото ще си взема бирата.

Върнах му бирата с удоволствие. Той ми отблъсна ръката.

— А с подстригването какво направи? — попитах.

— С кое подстригване?

— Уилям Смит е бил подстриган направо отвратително следобеда, преди да умре. Приятелят му го окайваше за това в моргата, не помниш ли? Познавам един некадърен бръснар и си знаех, че само той може да го е свършил.

Разправих на Кръмли за Кейл, за наградата, обещана на Уилям Смит, за танцувалната зала „Майрън“, за ресторанта на Модести, за големия червен трамвай.

Кръмли ме изслуша търпеливо, накрая заяви:

— Недостатъчно.

— Това е, което имам засега — отговорих. — Искаш ли да проверя в кино „Венеция“ и да разбера дали не са го видели пред киното в нощта, когато е изчезнал?

— Не — отвърна Кръмли.

— Да проверя ли Модести, трамвая, танцувалната зала?

— Не — отговори Кръмли.

— Тогава какво искаш да направя?

— Да стоиш настрана.

— Защо?

— Така! — рече Кръмли и млъкна. Погледна към задната врата на дома си. — Защото ако ти се случи нещо, моят проклет роман ще остане незавършен. Някой все пак би трябвало да го прочете, а друг освен теб не познавам.

— Ти забравяш — казах. — Оня, който е стоял пред дома ти миналата нощ, вече стои пред моя. Това аз няма да го позволя, разбираш ли? Не желая да треперя от тоя тип, гдето ми даде заглавието, което ей сега написах на твоята машина. Прав ли съм?