Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие

— Значи просто… си навличаш един облик, а после го сваляш, като маскировка?

— Нещо такова. И ти го правиш, макар и по друг начин. Умееш да изчезваш, когато решиш, виждал съм те.

— Да, това ми е от школата за снайперисти. Просто затваряш цялата си енергия в себе си, прилича на дзен. Трудно ми е да го обясня. Инструкторът ми го сравняваше с онова, което съществото прави в „Хищникът“, или с кораба „Клингон“4 с антирадарен екран. Май корабът е по-точното определение. Но не бих имал нищо против да мога да се движа като теб комфортно във всички слоеве на обществото. От друга страна, сигурно е много странно да се движиш в тях, но да не им принадлежиш, не знам дали ме разбираш.

Кимнах.

— Разбирам те.

Вечерята се оказа много приятна изненада. Храната и виното бяха първокласни, а усещането, че си в сърцето на пренаселения метрополитен, но същевременно над него и откъснат от него, беше ободряващо и почти главозамайващо. Времето беше прекрасно: хладно и относително сухо, а през смога над главите ни дори се виждаха няколко звезди. Разговаряхме за Афганистан, където се бяхме били по едно и също време; за общите познати; за дивотиите, които бяхме вършили там; за нежеланите последствия от завземането на властта от добре въоръжените и обучени ислямисти, на които бяхме разчистили пътя, помагайки за прогонването на съветската армия.

Говорихме и за Азия. Удивиха ме познанията и дълбоката му привързаност към този регион, а въпросите му за японската култура бяха наистина интелигентни и смислени. Сподели колко обича Тайланд, където според собствените му думи „пребивавал“ за по няколко месеца, с всяка година все по-дълго, и как накрая се надявал да се пенсионира там. Вече не се чувствал у дома си в Щатите.

Разбирах го. Тайландската култура е гостоприемна и доста фаранг, или чужденци, я намират за неустоима. Тъмната страна на тази привлекателност са педофилите и другите перверзници, които пристигат тук, за да задоволяват извратеното си съзнание. А също и застаряващите сравнително заможни типове, дошли, за да приспят съжалението си по несбъднатите амбиции и неусетното, но неумолимо приближаване на смъртта, като плащат на жени, за които са прекалено стари и прекалено негодни в леглото, и да подхранят усещането си за някаква себестойност, като живеят в къщи с неоколониален стил, които местните не могат да си позволят. Но има и други, които остават тук по чисто човешки и нормални причини. Някои са в известен смисъл източни хора, уловени в капана на западно тяло, и там намират истинската си природа, освободена от тайландската „чужда“ атмосфера. Други са просто авантюристи, пристрастени към екзотиката. Трети са бегълци от любовни триъгълници, разводи, фалити и други лични драми. А някои са като нас с Докс — войници, променени прекалено много от нещата, които са извършили, за да се върнат в земите на младостта си. За някои хора разстоянието между онова, което си бил, и онова, в което си се превърнал, става непреодолимо и породеният от връщането насила дисонанс непрекъснато напомня именно за онези промени, които толкова отчаяно искаш да забравиш.