Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие

Проверих отново в чатрума и видях, че вече ми е оставила името, под което щеше да пътува. Добре. През следващия половин час направих по интернет нужните резервации. Като свърших, огледах отново всичко и останах доволен. Единственият проблем беше появилото се незнайно откъде нетърпение, което изпитвах. Всичко беше уредено и нямаше какво да правя, освен да чакам. Утре щях цял ден да се чудя как да си убия времето.

В Банкок обикновено съкращавам часовете, като ходя на тайландски бокс в Лумпини или в Рачадамноен или като слушам джаз в „Браун Шугър“ или в „Бамбу бар“ в хотел „Ориентал“, а понякога и като отивам в „Гранд Хаят“ с някое момиче от „Спасо“. Но тази вечер май просто щях да изляза с приятел.

Чувствах се много особено. Но в никакъв случай неприятно. Само че странно. Като да чуеш песен, която някога страшно си харесвал, а след това си забравил, простичък напев, който тогава ти се е струвал богат и свеж, и изпълнен с обещания, и който сега, с незабелязаното си изчезване и внезапната си поява алхимично се е превърнал в нещо натрапчиво, напомнящо не само какво е било, но и за изгубеното през изминалите години, мелодия, навяваща надежда, че то би могло да се върне, и страх, че загубата му е невъзвратима.

С Докс се видяхме във фоайето на хотела, както се бяхме разбрали, и след подходящите мерки за безопасност взехме такси до „Силом“. Попитах го накъде отиваме, но той не пожела да ми отговори. Само заради доверието, което отскоро хранех към него, не спрях таксито и не слязох. Но инфантилността на отказа да ми каже ме подразни.

Слязохме пред сградата на Стейт Тауър Банкок и взехме асансьора до последния шейсет и трети етаж. Минахме през огромна стъклена врата, отвъд която ни посрещна една наистина впечатляваща гледка.

На покрива на небостъргача бяха разположени няколко маси с бели покривки, а в единия му край имаше кръгъл бар с червени, сини и жълти неонови светлини. Отляво се простираше висока тераса, на която джазов квартет свиреше за вечерящите. Застланият с камък и тиково дърво под на ресторанта се простираше до ръба на покрива, зад който във всички посоки блещукаха безкрайните светлини на града, а реката Чао Фрая представляваше виеща се безмълвна липса на светлина в сиянието. Стъклена табела в дъното на стълбището дискретно обявяваше, че заведението се нарича „Сироко“.

— Е, как ти се струва? — попита Докс. — Харесва ли ти?

— Много — признах с нескрита изненада.

— Ти какво си мислеше, че ще те заведа в някой гоу-гоу бар или нещо такова ли?

— Въпросът ти реторичен ли е?

Докс се намръщи.

— Понякога доста ме подценяваш, готин.

Удивих се. Докс толкова често и толкова успешно се правеше на простак, та ми се струваше направо странно да се обижда, че от време на време не му се признава и някакъв добър вкус.