Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие». Краткое содержание книги:
Казвах си, че проверката на чатрума, който бях направил за Дилайла, беше смесица от бизнес и удоволствие. Когато тя ми се обади, се стигна до договора за Мани, и ако успеех да оправя кашата, можеше да има още такива договори. Но бизнесът не беше истинският мотив, заради който поддържах чатрума, нито причината да го проверявам почти всеки ден. Ясно ми беше, че нетърпението ми да надникна се дължи на откраднатото време, което прекарахме заедно в Рио след първоначалния ни сблъсък в Макао и моята среща очи в очи със смъртта.
Не беше само заради секса, колкото и да беше добър; не беше и заради убийствената й външност. А заради нещо дълбоко в нея, до което аз така и не успях да стигна. Не знаех какво е то: съжалението, че беше спомогнала за толкова много убийства; горчивината от отношението, което получаваше в собствената си организация; тъгата по нормалния живот, по семейството, които беше решила да пожертва и които може би никога нямаше да има. Когато бяхме заедно, тя в никакъв случай не беше идеалната компания. Понякога се държеше властно, друг път бе намусена, но във всички случаи се проявяваше като жена с характер. Любезността и съвършенството бяха маската, която си слагаше, когато беше на работа. Несигурността и бариерите, които придаваха пикантния вкус на отношенията й с мен, я караха да се чувства истинска, а мен — да й се доверя. А доверието, както откривах с Докс, беше опасен наркотик. Мислех, че съм се спасил от тази омая и съм се отървал от опасността. Но аз не познавах това усещане, без което бях живял толкова години, и в един момент то ми бе станало жизнено необходимо.
Казах на таксиметровия шофьор да ме остави преди улица „Силом“, под станция „Сала Даенг“ на въздушния влак. Линията беше пусната преди няколко години, но аз я виждах за първи път, защото не бях идвал скоро в Банкок. Май не ми харесваше. Построяването й несъмнено улесняваше придвижването из града и свързваше точки, до които някога практически не можеше да стигнеш заради задръстванията. Но това си имаше цена. Надвисналите релси и бетонните платформи задушаваха в сянката си улиците отдолу и по някакъв начин компресираха и засилваха шума, замърсяването, потискащата тежест на целия метрополитен. Усмихнах се, но изобщо, не ми беше весело, защото бях видял същото в Токио — от еуфорията при откриването на въздушната железница до последвалото след време съжаление на всички, освен на строителните компании и корумпираните им приятелчета от правителството, забогатели от цялата схема. Несъмнено те щяха пак да забогатеят, когато архитектите на града решаха, че е време да се премахнат тези мрачни ужасии, които преди бяха отстоявали като много необходими. С изграждането на въздушната железница управниците на Банкок на практика бяха превърнали улиците отдолу в подземия. Представих си едно не толкова далечно бъдеще, когато тя ще се разрасне до невъобразими размери, обраствайки с ресторанти, търговски центрове и кина, а улиците отдолу, пешеходците и колите, и магазините без никакво съзнателно планиране и виновна умисъл ще се превърнат на практика в истинското подземно метро на града, в последна спирка за жителите му, пропаднали през цепнатините и останали в мрака, от който няма накъде повече да пропадат.
Криволичех из главните улици и техните артерии между „Силом“ и „Суравонг“, подминах няколко места, които рекламираха достъп до интернет и международни телефонни разговори. Повечето бяха малки помещения в големи сгради, които сигурно никой не е искал да наеме преди появата на интернет, която беше създала възможност за печалба от помещения с пет маси и стола и няколко терминала. Скоро обаче намерих интернет кафе, чийто вид ми хареса. Заемаше една приземна ниша в лъскава сграда на Банкокската банка и почти се криеше в нея. Вътре имаше десет терминала, повечето заети от жени, които ми заприличаха на бар дами, те сигурно изпращаха имейли на онези фаранг клиенти, които бяха имали глупостта да оставят адресите си, и им пробутваха взаимозаменяемите си истории за болни майки, умиращи водни биволи и други подобни причини за неловката си молба — „само този път“ — да изкопчат доларите, лирите или йените на фаранга. Избрах маса, от която можех да виждам входа. Погълнатите от кореспонденцията си момичета не ми обърнаха почти никакво внимание.
Преди да започна, свалих малко комерсиален софтуер от един поддържан от мен сайт и проверих терминала за прехващане на набраното на клавиатурата и други шпионски техники. Когато се уверих, че съм чист, влязох в чатрума с Дилайла, но без нищо повече от обичайната абстрактна надежда.