Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие». Краткое содержание книги:
Е, с намирането на извършителя на опита за убийство се беше справил бързо. По даденото от Мани описание Хилгър веднага беше заподозрял Джон Рейн, който миналата година бе натоварен с поръчката за Белгази в Квай Чунг, Хонконг. Хилгър беше възразил срещу тази операция и за да я прекрати, дори беше наел хора, които да убият Рейн. Рейн обаче се беше оказал корав тип и беше успял да ликвидира Белгази. Което, колкото и да е странно, беше донесло полза: копелето Белгази се беше опитвало да пробутва радиологични ракети под носа на Хилгър. Ако Рейн не беше свършил работата, щеше да се наложи Хилгър сам да се заеме с нея.
Все пак бъркотията беше голяма. Някои от хората, които толкова внимателно бе вербувал, бяха заподозрели за участието му. Ако не беше Мани, едва ли щеше да си възвърне отново доверието им. От ЦРУ също му бяха подпалили задника, защото искаха да знаят в какво точно, по дяволите, се е изразявало участието му и защо не са били подадени необходимите доклади. Но и тук външната намеса беше потушила пожара. Негов човек в Съвета за национална сигурност беше уведомил директора на ЦРУ, че могат да си припишат заслугата — преустановяване на терористична операция в Квай Чунг. На следващия ден всички медии гърмяха за героите от ЦРУ начело с директора, изтъпанен на преден план в прожекторите на хвалебствията. Имаше и други ползи. Тъй като Съветът за национална сигурност беше свързан с президента, фактът, че се беше намесил на страната на Хилгър, трябваше да подскаже на директора на ЦРУ, че агентът е под закрила от най-високо ниво. След този случай го оставиха на мира и директорът на ЦРУ, и директорът по операциите, и кой ли още не от факторите.
Но сега Управлението имаше нов директор — на име Гос — и онези, които Хилгър беше успял да сплаши, бяха или уволнени, или си бяха подали оставките. Хубавото беше, че Гос нямаше никаква представа за ситуацията, поне засега. На толкова неща се опитваше да сложи ръка, че Хилгър сигурно щеше да лети под радара му още известно време. Но ако станеше още някой фал или ако Гос си наумеше, че трябва да се самодокаже, като натрие носа на Хилгър, кашата отново щеше да стане пълна. Е, сигурно би успял да поиска още някоя и друга услуга и да оправи бъркотията, но предпочиташе да не кръстосва шпага с директора толкова скоро. Дори да спечелеше, Гос нямаше да го забрави. Никой ловец не обича да прекъсват преследването му на плячката.
Участието на Рейн предполагаше, също както при Белгази, че ликвидацията е наредена от ЦРУ. Направо му прилошаваше от тази мисъл. Кретените явно нямаха ни най-малка представа с какво се занимава Хилгър и какво беше успял да постигне за последните три кратки години, защото иначе със сигурност щяха да му се махнат от пътя и да го оставят на мира. Да, да го оставят на мира, а ако имаха поне малко чувство за реалност, направо щяха да му целуват задника.
Забарабани с пръсти по бюрото и впери поглед в светлините на баржите, които пълзяха като водни бълхи по тъмната повърхност на пристанището на четиристотин метра отдолу. Нямаше представа защо неговите хора му вярват, но беше факт. Винаги е било така. Знаеше, че макар и съвсем малко прехвърлил четирийсетте, им беше станал нещо като баща. Прекалено би било да се твърди, че го обожават, но мнението му означаваше много за тях, както и разбирането, склонността му да прощава нещата, които работата изискваше. Самият той не беше имал такава фигура в живота си, но бе наясно какво означават властта, отговорността и положението. Хилгър можеше да потупа човека по рамото, понякога буквално, и да му каже, че всичко е наред, че е постъпил както трябва, че образите, миризмите, страховете и съмненията, мъчителните угризения на съвестта, всичко те всъщност са част от благородството, задето не си избрал обикновения начин, по-лесната пътека на скатаването от онова, което трябва да се извърши. И тъй като никой никога нямаше да разбере за останалия им в тайна героизъм, за анонимната им жертвоготовност, тъй като никога нямаше да има нито медали, нито почетни караули, нито благодарности от признателната нация, неговото, на Хилгър, разбиране, а когато е нужно и неговото, на Хилгър, опрощение, бяха единствената утеха, на която можеха да се надяват. Вярно, те едва ли бяха достатъчни, за да свалят бремето, но поне можеха да го облекчат. Понякога му се искаше и той да има такъв човек, към когото да се обърне, но нямаше и сигурно това беше част от тегобата на лидерството — да си носиш сам съмненията и тежките спомени.