Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие». Краткое содержание книги:
Реши да се върне към предишната линия на разпита, в която от Мани имаше повече полза.
— Казваш, че азиатецът, когото си видял, сякаш замръзнал. Да не би да е видял сина ти?
Мани се намръщи.
— Мисля, че видя мен.
Хилгър се зачуди какво ли си спомня Мани. При тези обстоятелства не очакваше паметта му да е кристално ясна; знаеше, че спомените от травмиращи събития рядко са отчетливи. Освен това сигурно му се искаше да вярва, че нападателите са били зли убийци, лишени от всякаква човечност. Така щеше да се чувства праведник по определение. Възможността единият от тези мъже да се е поколебал при вида на сина му противоречеше на това виждане, на придружаващото го чувство за относителна праведност и вероятно щеше да бъде отхвърлена. Съзнанието на човек като Мани си имаше много начини подсъзнателно да си угажда. Трябваше да внимава.
— И все пак ми се струва странно, че този човек изобщо се е поколебал, каквито и да са причините. Колебанието е проклятието на неопитните.
Мани се намръщи.
— Може тези двамата да са били неопитни.
— Ако бяха неопитни, нямаше да ликвидират бодигарда ти, че и моите хора в добавка. И тримата са били застреляни чисто и професионално. Повярвай ми, не са били неопитни.
— Защо тогава? Защо се поколеба?
Хилгър поклати глава.
— Още не знам.
— Синът ми е травматизиран. С майка му отидоха при роднини в провинцията.
— Мога да ти осигуря допълнителна охрана.
— Там, където са, им е добре. Но ми трябва нов бодигард.
Това бе най-близкото до съжаление чувство, което се промъкна в гласа му затова, че единият от тези мъже беше пожертвал живота си, за да спаси неговия. Аз, мен, моето. Не само Мани беше такъв. Целият шибан свят мислеше по този начин, каза си Хилгър.
— В противен случай няма да мога да ви помагам повече — каза Мани.
Хилгър въздъхна. Биваше си го Мани да отправя неуместни и ненужни заплахи.
— Вече съм се погрижил.
— А онези, които се опитаха да ме убият?
— Моите хора ще ги намерят.
Мани стисна зъби.
— Намерете ги по-скоро. Знаеш, че не сте ми единствените приятели.
Поредната глупава заплаха. Но Хилгър бе наясно със ситуацията.
— Мани, знам, че имаш много приятели. Но има ли някой, който да е надежден като мен?
Мани замълча, след което отново избухна.
— Ти ми каза, че вашето приятелство ще ме закриля! Че никога няма да се случи нещо такова!
Хилгър го погледна. За пръв път от началото на разговора позволи в гласа му да се прокрадне емоция. Отчасти за ефект. Но не само.
— Двама от най-добрите ми хора умряха, докато те защитаваха. И един бодигард, който аз ти бях намерил.
Мани не отговори. Хилгър се подразни още повече от мълчанието му. Трима мъже бяха умрели заради този тип, а той даже не можеше да каже: „Добре, прав си“.
— Ако отидеш при други, ще ми усложниш работата — продължи Хилгър. — Дай ми малко време да разреша проблема, преди да направиш нещо, с което да го объркаш още повече, става ли?
— Имам и други приятели — повтори Мани.
Хилгър въздъхна. Беше време за инжекция с доза реалност.
— Мани, хората, за които говориш, не са ти приятели. Много добре знаеш, че това са хора с интереси. Ако решат, че техните интереси не съвпадат с твоите, ще откриеш, че са ти станали врагове. Как да те защитя, когато това се случи?
Мани го погледна, ядосан, че Хилгър не се е стреснал от заплахата и че сам е получил едва прикрита заплаха.
— Накарай ги да страдат — повтори, за да има последната дума.
Хилгър кимна. Повече защото мислеше за своите хора, отколкото за да достави удоволствие на Мани, каза:
— Ще ги накарам.
7.
Трябваше да убия няколко часа, преди да излезем на вечеря с Докс, затова взех такси до близката улица „Силом“, където се надявах да намеря интернет кафе.
Рядко заличавам чатрум, след като съм го създал. Клиентите се нуждаят от начин за връзка с мен и поддръжката на чатрумовете е начинът да го сторят. Но когато бизнесът не оправдава постоянното им наличие, мотивацията идва от удоволствието под формата на гризящо любопитство и надежда. Ако бях създал чатрум за Мидори, която ме беше обичала и която ме беше изтръгнала от живота си, след като научи, че съм убил баща й, сигурно щях да го проверявам по няколко пъти на ден. Вместо в чатрум изливам чувствата си по Мидори, като слушам нейните дискове, вече цели четири, всеки следващ все по-задълбочен, по-одухотворен, по-смел от предишния; като си представям как въодушевени почитатели аплодират нейното изпълнение на пиано в тъмните джаз барове в Долен Манхатън, заради които беше напуснала Токио; като шепна името й всяка нощ като тъжно заклинание за призоваване не само на духа й, но и на нестихващата болка от нейното отсъствие.