Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
Бавно кимам с глава, мъчейки се да разгадая тайнствените му думи.
— Разбира се.
Играем още двайсетина минути, ала сме доста разсеяни. Когато най-сетне прибираме фигурите, Хенри се прозява и леля Върджиния пристига, за да го отведе в стаята му.
Пожелаваме си лека нощ, но очите на брат ми са помръкнали от безпокойство и от още нещо, което определено прилича на страх.
— Благодаря ти, Лия. Много ти благодаря.
— Няма защо. Ще се радвам отново да те бия — дразня го аз, като се мъча да го развеселя.
Навеждам се и го целувам по гладката буза.
— Лека нощ. Приятни сънища.
— Приятни сънища и на теб, Лия.
Леля Върджиния извърта стола му и като тръгва, се обръща към мен. Усмихва ми се с благодарност.
— Лека нощ, лельо Върджиния.
Оставам сама в тихата стая. Отивам до широкия прозорец и се взирам навън в черната нощ, както правеше Алис, питам се какво ли е виждала в празния двор пред зимната градина. Аз гледам ли, гледам, а единственият звук в салона идва от пращящия дънер в огнището зад мен. Не виждам нищо навън. Нито красивото небе от съня си предишната нощ, нито отговорите, от които се нуждая.
Само тъмнина и нищо друго.
Малко по-късно, докато се качвам по стълбите към стаята си, чувам нещо откъм библиотеката. Сякаш някой мести предмети, бута ги насам-натам. Обръщам се и тръгвам назад по покритите с килим стъпала по посока на шума.
Стигам до вратата на библиотеката и виждам Алис — навела се е и издърпва книги от рафтовете. Наблюдавам я известно време и се чудя защо изпитвам тревога, след като книгите в библиотеката са колкото мои, толкова и нейни. Вероятно защото тя никога не е проявявала интерес към татковата колекция и той отдавна се бе отказал от опитите си да споделя с нея любовта си към книгите.
Сигурно ме е усетила, защото се обръща, преди да изрека и дума. По страните й избиват розови петна. Не си спомням кога за последен път съм видяла Алис да се изчервява.
— О! Лия! Какво правиш тук?
Тя се изправя, приглажда с ръка полата си и прибира непокорната къдрица зад ухото си.
— Видях, че вратата е отворена. Какво търсиш?
Непроницаема пелена се спуска над лицето й.
— Нещо за четене преди сън — тя маха с ръка към рафтовете, сякаш вече не са й нужни. — Напоследък не мога да спя добре.
— Да, знам за какво говориш — кимам към отрупаните с книги лавици. — Трябва само да ме попиташ и аз ще ти препоръчам нещо.
Тя ме гледа с каменно лице.
— Ще го направя. Така де, ако срещна затруднение.
Стоим и се взираме една в друга. Ясно е, че тя няма намерение да си тръгне, а пък аз нямам право да й забраня да стои в библиотеката.
— Лека нощ, Алис.
Никак не ми е лесно да се обърна и да изляза от стаята, но го правя, като я оставям сама в съкровеното място, където толкова често прекарвахме времето си двамата с баща ми.
Вървя обратно към стълбите, а в душата ми напира смесица от страх и гняв. Нямам представа защо е нужно да крия книгата от Алис, ала внезапно усещам неимоверна радост, че тя е на скришно място в гардероба на стаята ми.
11.
Два дни по-късно седя до широкия прозорец в салона и виждам как каретата завива по алеята към къщи. Въпреки необичайната причина за посещението на Луиса и Соня у дома аз съм развълнувана от идеята да сме заедно. Детето в мен иска да изтича надолу по каменните стъпала и пъргаво да отвори вратичката на каретата. Но вместо да направя това, аз си налагам да стана бавно, да пригладя гънките на полата си и да се отправя към фоайето като благовъзпитана девойка. Пред камината леля Върджиния вдига очи от бродерията си и оставя настрана иглата, за да се присъедини към мен.
Никога не съм канила гости на чай. Съвсем естествено беше леля Върджиния да се учуди, когато споделих с нея плановете си да посрещна у дома две момичета на моята възраст, но не се възпротиви. Та нали Бърчууд е моят дом! Не съм си и помисляла да уведомя Алис за намеренията си, макар да не ми се вярва да не е разбрала при суетнята, която се възцари в къщата. Ала тя не се вясва край нас и аз съм й благодарна за това, независимо дали нарочно ни отбягва, или просто не знае, че съм поканила гости.
Двете с леля Върджиния се срещаме пред къщата на алеята, чакълът хрущи под колелата и каретата спира. Едмънд отваря вратата и протяга ръка да помогне на двете гостенки да слязат. Най-напред се появява облечена в ръкавица ръка и аз се досещам, че това е Соня. Ръката сякаш принадлежи на дете, следователно, може да е само нейната. Соня слиза от каретата, а по лицето й е изписана неувереност.