Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Затова Лирна продължи да търси, да събира разкази и свидетелства от цялото Кралство. Момиче от Нилсаел, което можело да вика вятъра; момче от Южна кула, което говорело с делфините; мъж от Кумбраел, който вдигал мъртвите. Десетки подобни истории, които тя проучи и които в огромната си част се оказаха преувеличения, недоразумения, клюки или откровени лъжи. И никакво доказателство. Отговорите ѝ убягваха и това я влудяваше, пришпорваше я да продължи да търси, да задълбочи проучването си, да тормози до смърт лорд-библиотекаря, комуто се падаше тежката задача да ѝ намира все по-стари и по-стари книги.
Даваше си сметка, че една от причините да се вманиачи на тази тема е безделието. Откакто брат ѝ се бе възкачил на трона, нейната роля в двора се бе свела до нещо декоративно. Той си имаше кралица, осигурил си беше наследници в лицето на малките Янус и Дирна, имаше си и куп велможи, които да го съветват. А Малциус обичаше съветите. Колкото повече съвети, толкова по-добре, особено ако си противоречаха взаимно, което беше отличен претекст спорният въпрос да бъде подложен на по-задълбочено проучване, толкова подробно, че обикновено се проточваше с месеци, а междувременно породилият го спор се разрешаваше от само себе си или биваше изместен от по-неотложни неща. Всъщност единствените съвети, за които Малциус оставаше глух, бяха тези, които излизаха от устата на сестра му.
„Помни — бе казал баща ѝ преди много години, обръщайки се към малко момиченце, което се преструваше, че си играе с куклите. — Помни, че човек, който търси съвет, или си придава важност, като се преструва на по-загрижен, отколкото е, или е толкова слабохарактерен, че не знае какво иска.“
Трябваше да признае, че по един въпрос Малциус несъмнено знаеше какво иска — по въпроса с тухлите и хоросана. „Ще направя Кралството земя на чудесата, Лирна — казал ѝ бе веднъж, надвесен над архитектурния план за преустройството на западния квартал, план, който показваше широки улици и паркове на мястото на лабиринта от кал и коптори. — Това е нашето бъдеще. Кралство, където хората да се радват на живота, а не просто да съществуват ден за ден.“
Тя го обичаше, да, и беше доказала обичта си по най-ужасния начин. Ала скъпият ѝ брат беше глупак, много голям глупак.
— Колко мъже имаш, кралице? — попита внезапно Давока.
Лирна примигна изненадано.
— Аз… водя ескорт от петдесет гвардейци.
— Не пазачи. Мъже… Вие им казвате съпрузи.
— Нямам съпруг.
Давока присви очи.
— Нито един?
— Да. — Лирна отпи глътка вино. — Нито един.
— Аз имам десет — гордо я информира лонакската жена.
— Десет съпрузи! — възкликна невярващо Нерса.
— Да — кимна Давока. — И нито един от тях няма повече от една друга съпруга. Не им трябват повече, щом имат мен! — Разсмя се и удари с длан по масата. Нерса подскочи на мястото си.
— Мери си приказките, жено! — изръмжа ѝ лорд-маршал Ал Смолен. — Не забравяй с кого говориш.
Давока завъртя очи и посегна към една пилешка кълка.
„Мерим хер — въздъхна Лирна. — Морски боклук или плавей, изхвърлен на брега, според ударението.“
— Колко дни път има до планината на Върховната жрица? — попита тя.
Давока стисна със зъби пилешката кълка и вдигна ръце с разперени пръсти, после повтори жеста.
„Още двайсет дни на седлото.“ Лирна преглътна напиращия стон и си напомни да каже на Нерса за още от мехлема.
Джулса плака и я умолявала не я отпраща. Лирна ѝ даде една от инкрустираните със син камък сребърни гривни, които носеше за такива случаи, и кесия с десет златни монети, благодари ѝ за службата, обеща да напише похвално писмо на родителите ѝ и я увери, че винаги е добре дошла в двора. После отиде при Самур, а Нерса остана да утеши разплаканата си приятелка.
— Добре направи, кралице — каза Давока, яхнала якото си дребно конче. Заметната беше с плащ от дебела вълча кожа и носеше дълго копие, чието триъгълно острие от черно желязо отразяваше лъчите на изгряващото слънце. — Тази е слаба. Децата ѝ ще умрат още в първата си зима.