Гилдията на магьосниците

– След теб.

Денил се наведе и погледна вътре. В тунела цареше пълен мрак. Устоявайки на изкушението да сътвори светлинна сфера, той пристъпи вътре с единия си крак, но вместо под почувства празнота и погледна въпросително своя водач.

– Улицата се намира горе-долу на нивото на гърдите – каза му главорезът. – Влизай.

Денил се хвана за ръба на дупката и се пъхна вътре. Напипа на стената някаква скоба, хвана се за нея, вкара и другия си крак и започна да се отпуска, докато не докосна пода. Когато отстъпи назад, рамото му се блъсна в стена. Главорезът се спусна в прохода с лекота. В тъмнината Денил можеше да различи само силуета му.

– Върви след мен – каза мъжът и тръгна по коридора. Денил го следваше на няколко крачки, опрял ръце в двете стени. Те повървяха няколко минути и завиха безброй пъти. Изведнъж стъпките пред него секнаха и той чу в ухото си глас.

– Измина дълъг път – каза главорезът. – Сигурен ли си, че искаш да продължиш? Ако размислиш, мога да те върна обратно.

– Че защо да го правя? – попита Денил.

– Просто се случва, това е.

Появи се сребрист процеп светлина, който постепенно се разшири и в него се появи силуетът на друг мъж. Денил присви очи, но не можа да различи лицето му.

– Този търси Горан – каза главорезът. После погледна Денил, махна му с ръка, обърна се и изчезна в мрака.

– Горан, а? – каза човекът на вратата. Гласът му можеше да принадлежи на мъж от двайсет до шейсет годишна възраст. – Как се казваш?

– Ларкин.

– С какво се занимаваш?

– С търговия на рогозки. – През последните години тъкачниците на рогозки се бяха нароили из Имардин като гъби след дъжд.

– Конкурентен пазар.

– На мен ли го казваш.

Мъжът изсумтя.

– За какво искаш да говориш с Горан?

– Това е само за неговите уши.

– Твоя воля. – Мъжът сви рамене и протегна ръка зад вратата и взе нещо от стената. – Обърни се – нареди той. – Оттук нататък ще вървиш със завързани очи.

Денил се поколеба, преди неохотно да се обърне. Беше очаквал нещо подобно. Мъжът постави върху очите му кърпа и я завърза на тила му. Слабата светлина от лампата почти не проникваше през дебелата тъкан.

– Моля, последвай ме.

Денил отново закрачи, опирайки ръце в стените. Новият му водач вървеше доста бързо. Денил се опита да брои крачките си, за да може по-късно да изчисли приблизително какво разстояние е изминал.

Изведнъж нещо, може би ръка, се притисна към гърдите му и той спря. Чу се звук от отварянето на врата и го бутнаха напред. Миризмата на подправки и цветя подразни обонянието му, а под краката си усети мекота, което предполагаше, че стъпва върху килим.