Гилдията на магьосниците

Той внимателно подбра легендата си. Никакви дрехи нямаше да успеят да скрият необичайно високия му ръст, пращящото му от здраве тяло и културната му реч. Затова си измисли история за неудачни капиталовложения и големи дългове. Никой не иска да му даде пари назаем. Крадците са последната му надежда. Попадналият в подобна ситуация търговец също щеше да се чувства като в небрано лозе, само че щеше да е много по-уплашен. Денил си пое дълбоко дъх и се отправи с решителна крачка към тезгяха. Кръчмарят беше слаб мъж с високи скули и мрачно изражение. В черната му коса се забелязваха посивели кичури. Той изгледа неприветливо Денил.

– Какво да бъде?

– Питие.

Мъжът взе една дървена халба и я напълни от бъчвичката зад тезгяха. Денил извади една медна и една сребърна монета от кесията си и пусна медната в очакващата ръка на кръчмаря.

– Нож ли ти трябва? – попита тихо мъжът.

Денил го погледна изненадано.

Кръчмарят се усмихна мрачно.

– Защо иначе ще идваш в „Храбрия нож”? За пръв път ли ти е?

Денил поклати глава, размишлявайки бързо. Съдейки по интонацията на бармана, придобиването на този „нож" трябваше да стане тайно. Тъй като нямаше закон, който да забранява носенето на хладно оръжие, можеше да се предположи, че човекът има предвид някакъв нелегален предмет – или услуга. Нямаше представа за какво става въпрос, но като че ли беше на верен път.

– Не искам нож – усмихна се нервно Денил на кръчмаря. – Искам да се свържа с Крадците.

Мъжът повдигна вежди.

– Така ли? – Той го погледна с присвити очи. – Няма да е зле да подкрепиш с нещо молбата си, така че да ги заинтригуваш.

Денил разтвори шепа и показа сребърната монета, но щом кръчмарят протегна ръка към нея, побърза да я затвори. Мъжът изсумтя леко извърна глава.

– Хей, Колин!

На вратата зад тезгяха се появи едно момче. То бързо огледа Денил от главата до петите.

– Заведи този мъж в касапницата.

Колин го погледна и му кимна. Когато Денил мина зад тезгяха, кръчмарят му препречи пътя и протегна ръка.

– Има такса. Сребро.

Денил се намръщи и погледна недоверчиво към протегнатата ръка.

– Не се тревожи – каза кръчмарят. – Ако разберат, че мамя хората, които са дошли да търсят помощта им, жив ще ме одерат и ще проснат кожата ми на покрива за назидание на останалите.

Чудейки се дали го мамят, Денил пусна сребърната монета в ръката на кръчмаря. Мъжът отстъпи встрани и пропусна магьосника навътре.

– Върви след мен и мълчи – каза момчето. То влезе в малката кухня, отвори друга врата и огледа малката уличка, преди да излезе навън.

Колин го поведе бързо през лабиринта от тесни улички. От притворените врати се носеше аромат на печен хляб, на сготвено месо и зеленчуци, или острата миризма на щавена кожа. Когато стигнаха до входа на една странична уличка, момчето спря и махна с ръка. Уличката беше мръсна и тъмна и свършваше на двайсетина крачки по-нататък.

– Касапницата. Отивай там – каза момчето, обърна се и отпраши нанякъде.

Денил погледна недоверчиво уличката и тръгна по нея. Не се виждаха никакви врати. Никакви прозорци. Никой не излезе да го посрещне. Когато стигна до края на уличката, той въздъхна. Наистина го бяха измамили. Като се имаше предвид наименованието на мястото, той очакваше най-малкото засада.