Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Плаваме нагоре по Хароуфиорд — заяви Снори откъм руля.
— Нагоре ли? — Погледнах към слънцето. Вярно беше. — Защо? И откъде ми е познато това име?
— Казах ти го преди четири нощи. Екатри ми каза…
— Пещерата на Еридруин. Чудовища! — Спомените ме връхлетяха изведнъж, все едно неочаквано съм повърнал в собствената си уста. Шантавият разказ на вьолвата за врата в пещерата.
— Така е било писано. Предначертано. Моят съименник е плавал тук преди триста години.
— Снори Хенгест е умрял тук — обади се Тутугу от носа. — Би трябвало първо да се видим със Скилфар. Тя ще знае по-добър начин. Никой не идва тук, Снори. Лошо място е.
— Ние търсим лошо нещо.
И това беше всичко. Продължихме нататък.
— Впрочем, кой е бил Еридруин? — Да плаваш по фиорд е безкрайно по-добре, отколкото да плаваш по море. Водата остава, където са я сложили, а брегът е толкова близо, че може би дори аз ще се добера дотам, ако работата опре до плуване. И все пак бих предпочел да плавам по бурно море, отдалечавайки се от място, славещо се със своите чудовища, отколкото да плавам към него по най-гладкото езеро. — Попитах кой е бил…
— Не знам. А ти, Тутугу? — Снори не откъсваше очи от левия бряг.
Тутугу сви рамене.
— Духът на Еридруин сигурно се измъчва, че е бил достатъчно известен, за да се помни името му, но не чак толкова, че хората да помнят защо го помнят.
Постоянният бриз ни носеше към вътрешността. Денят си оставаше сив, слънцето се показваше само за кратко и грееше слабо. До късния следобед бяхме изминали може би трийсет мили, без да видим никаква следа от обитаване. Мислех си, че грабителите в Хароухайм са дошли от горната част на фиорда, но тук не живееше никой. Тутугу беше прав. Лошо място. Някак си това личеше. Не беше нещо толкова просто като изсъхнали и криви дървета или скали със зловеща форма… беше някакво чувство за погрешност, увереността, че светът тук изтънява и онова, което чака отдолу, не ни обича. Гледах как слънцето се спуска към високите хребети и се вслушвах. Хароуфиорд не беше тих, нито безжизнен: водата плискаше в корпуса, платната плющяха, пееха птици… но във всеки звук имаше нехармонична нотка, сякаш чучулигите бяха на косъм от това да запищят. Човек почти можеше да го долови… някаква ужасна мелодия, която звучеше току под прага на слуха.
— Там. — Снори посочи някакво място високо на терасовидния бряг вляво. Като тъмно око сред каменистите склонове, Пещерата на Еридруин се взираше в нас. Не можеше да е друга.
Северняците свиха платната и ни насочиха към плитчините. Фиордите имат дълбоки плитчини, които се спускат също тъй стръмно като заобикалящите ги долини. Скочих от лодката на около метър от брега и успях да се намокря до кръста.
— Ще се качиш там горе… още сега? — Огледах се за обещаните чудовища. — Не е ли по-добре да изчакаме и… да съставим план?
Снори нарами брадвата.
— Да не искаш да чакаш, докато се стъмни, Джал?
Тук беше прав.
— Аз ще пазя лодката.
Снори омота въжето ѝ около една скала, която се подаваше от водата.
— Хайде.
Северняците тръгнаха и поне Тутугу изглеждаше, сякаш би предпочел да не го прави, и все се озърташе наляво-надясно. Носеше през рамо навито въже и два фенера, които се подрусваха на кръста му.
Забързах след тях. Някак си не можех да измисля по-голям ужас от това да остана сам тук, седнал край неподвижните води, докато нощта се спуска по склоновете.
— Къде са чудовищата? — Не че исках да видя чудовища… но ако бяха тук, предпочитах да знам къде са точно.
Снори спря и се огледа. Аз веднага седнах да си поема дъх. Той сви рамене.
— Не виждам никакви чудовища. Но пък, от друга страна, колко места отговарят на репутацията си? Посещавал съм множество Еди-какво си на великаните или Еди-що си на троловете, без дори да помириша великани или тролове. Изкачвал съм Рога на Один, но не го срещнах там.
— А Прелестните девици са ужасно разочарование — каза Тутугу. — На кого му е хрумнало да нарече така три скалисти острова, гъмжащи от грозни космати мъже и грозните им космати жени?
Снори кимна нагоре по склона и тръгна отново. На места склонът беше по-стръмен и от стълби и аз посягах с ръце напред, за да се катеря.
Изкачвах се, като очаквах нападение във всеки момент, очаквах да видя кости сред скалите, цели купчини кости, с белези от зъби, някои посивели от старост, други нови и влажни. Вместо това откривах само още камъни, а растящото чувство за нередност вече шепнеше около мен, доловимо за слуха, но прекалено тихо, за да се разчлени на думи.