Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
… Дали не би било добре да беше продължил в консерваторията класическа китара…?
Така че, освен колата и Кремоната, Георгиев отново не притежаваше нищо. Ах, да. Чудото… Онази история, която бе взела стремително да се забравя, да се заличава в паметта… а после изведнъж отново изпъкна, сякаш беше се случила вчера. А наистина, само някакви си месеци бяха отминали от бруталния сблъсък с приказните събития. Благодарение на своята работа Георгиев имаше съмнителното щастие да се докосне до нещо отвъд познатия му свят и измерения.
Едва ли би му хрумнало от само себе си, че живее на ръба на вълшебства, в страна, която повечето млади и енергични хора се стремяха да напуснат.
Обратно на тях, в България се завръщаха змейове.
Ясен жадно пи вода от мивката в кухнята и седна на табуретка пред масата с неприбрани чинии. Точно в този момент спря токът.
Във внезапната тъмнина, от която подскочи, забравеният при пробуждането сън се върна, оглушително ярък, отчетлив… само малко размазан в началото.
Някакви въздушни сенки го въвеждат в хол с високи тавани. Ослепително светят свещи от груби каменни свещници, но стаята тъне в сгъстен сумрак. Смътно различава ориенталски килими с окачени колекции хладно оръжие. Мирише на восък, прашен пергамент и омайно силен тютюн.
Ясен се чувства като под конвой, но не може да различи водещите го, както и помещението, в което невидимите стражници го оставят, още повече че най-важното за гледане е пред него.
То е кресло с висока облегалка. Прилича на трон. В сянката му седи възрастен мъж и пуши наргиле. Водата бълбука, дим се дипли край свещите, които само го заслепяват като прожектор на разпит.
Лицето на седящия пристъпва напред. Той гледа мрачно изпод вежди и мълчаливо подръпва от мундщука. Облечен е пребогато, същински персийски шах. Обаче удобно изпънатите и кръстосани крака са обути в дънки с кръпка.
Георгиев разпознава седящия. Отваря уста и пламва в притеснение. Не може да намери в главата си името му.
— Заповядай — махва небрежно онзи.
Ясен послушно подгъва колене и задникът му потъва в пухкава възглавница, поставена върху отрязана горна част на антична колона. Капител, сеща се за думата Ясен. Капител дорийски стил.
Някога мечтаеше да учи археология, но го теглеше и към техническите науки. Накрая записа право. Организира с колеги рок състав…
— Ъъъ, здрасти, наборе.
Така избягва обръщението по име, за което още рови в паметта си, ужасен от внезапното предателство на пословичния си контрол над спомените.
— Една водка? — любезно предлага домакинът.
Чашата увисва във въздуха пред носа на Георгиев.
— Кола?
Ясен свежда поглед. Макар името още да е зад седем печата, нищо друго не е забравено.
— Почти нямах друг изход.
— Е, все пак намери.
— Да.
— Наздраве тогава. Спокойно, нямам слабост към стрихнин и цианкалий. Освен това ми трябваш.
Георгиев отпива — първо водка, чашата е запотена, алкохолът е толкова качествен, че изумява, а после, не без опасения, влива глътка кока-кола. Задържа я в устата си. Нормален сладникав вкус на кола. Газираното щипе небцето. Преглъща, едва не се задавя. Нищо му няма.
— За какво ти трябвам?
— За работа.
Изчаква, но домакинът пафка наргиле и си трае.
— Би ли уточнил?
Отговорът е въпрос:
— Ти какво толкова стръвно преследваше, неясен Ясене? Змейове, ако не се лъжа. Така ли беше?
Георгиев внимателно потвърждава и пак сръбва водка. Не обича да го подлагат на напрежение, прекрасно познава похватите и те са му неприятни, когато ги изпитва върху собствения си гръб.
— И успя ли?
— Да хвана змей? Опазил ме Бог.
— Бог? Той не предпазва от дивотии, да не кажа глупост.
— Айде смъкни картите, наборе. Какво искаш?
— Да не хващаш змей. Само да го намериш.
— Нищо работа. Дадено. Какъв го искаш — пембян, черен, зелен? На ивици?
Смръщване.
— Сега не се таковай… не ти отива. Освен че си ми длъжник, сега си ми и на гости. Дори когато си ми бил най-неприятен, забелязвах, че се държиш възпитано, делово. Май си разстроен. Наздраве.
Георгиев забелязва, че седи пред трона по слипове и потник. Присвива устни и признава неохотно:
-… Да, донякъде ми е нервно.