Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Най-лошото беше, че трябваше да стои и да слуша, с повехналите цветчета, клюмнали в ръката й, и все по-изчервяващо се лице. Ако се опиташе да го разкара, най-вероятно щеше да го подтикне към още по-себеотдайни усилия. Направо въздъхна с облекчение, когато видиотеният мъж най-после се изниза с поклон, замитайки пищно наметалото си.
Стиснала цветчетата, тя закрачи пред останалите, тъй че да не й се налага да им гледа физиономиите, подбутвайки сърдито вързопите на мястото им, когато се смъкнеха, докато не се отдалечиха достатъчно от фургоните. Едва тогава захвърли съсухрените цветчета с такава ярост, че Раган и останалите одрипавели шиенарци, приклекнали на ливадата край пътя, се спогледаха озадачено. Всеки имаше на гърба си вързоп, увит в одеяло — малък, как иначе! — плюс дълъг меч, и всички се бяха отрупали с мехове, които щяха да им стигнат за седмици, и всеки трети мъкнеше котле или гърне. Чудесно. Ако ще се готвеше, да готвят! Без да ги изчака да решат дали е съвсем безопасно да се приближат до нея, тя закрачи сама по прашния път.
Източникът на гнева й беше Валан Лука — да я унизи по такъв начин! Трябваше да го халоса по главата, пък Тъмния да вземе всичко, което другите щяха да си помислят! — но крайната му цел беше Лан Мандрагоран. Лан никога не беше й подарявал цветя. Не че това беше толкова важно. Той беше изразявал чувствата си с думи по-дълбоки и по-сърдечни, отколкото Валан Лука изобщо можеше да си представи. Всичко, което беше казала на Лука, го мислеше най-сериозно, но ако Лан кажеше, че ще я отнесе, никакви заплахи нямаше да го спрат — и преливането нямаше да го спре, освен ако не го направиш преди да е обърнал мозъка и коленете ти на пача с целувките си. И все пак щеше да е мило, ако имаше и цветя. Във всеки случай много по-мило от всички обяснения колко невъзможна е любовта им. Мъже, с тяхната дума! Мъже, с тяхната чест! Женен бил за смъртта, така ли? Той, с неговата лична война със Сянката! Ще живее, ще се ожени за нея и ако си въобразява нещо друго, ще го научи тя! Трябваше само да оправи най-напред тази дреболия с обвързването му с Моарейн. Дощя й се да изпищи от безсилие.
Вече бе изминала стотина крачки по пътя, когато другите я настигнаха. Гледаха я накриво. Елейн само сумтеше шумно, мъчейки се да намести двата големи вързопа на гърба си — тя нали трябваше да си вземе всичко, — но Биргит крачеше леко и се правеше, че си мърмори под носа, но достатъчно ясно, за да се чуе, че става дума за жени, които са се разбързали като карпански девойчета, скачащи от речна скала. Нинив ги пренебрегна и двете.
Мъжете се пръснаха край тях, Галад в челото, с Том и Джюйлин от двете му страни, а шиенарците в дълъг низ на двата фланга, и зорките им очи следяха всеки посърнал храст и буца край пътя. Човек можеше да си помисли, че очакват от земята да изникне цяла армия; да си помисли, че тя и другите две жени са напълно безпомощни — особено когато шиенарците мълком последваха жеста на Юно и измъкнаха мечовете си. Ами че то жив човек не се виждаше наоколо; дори паянтовите селца изглеждаха изоставени. Мечът на Галад си остана в ножницата, но Джюйлин завъртя в ръце тоягата си вместо да я използва за подпиране, а ножовете на Том започнаха да изникват в ръцете му и да изчезват, като че ли го правеше несъзнателно. Дори Биргит постави стрела на тетивата. Нинив поклати глава. Една тълпа трябваше да е доста дръзка, за да се осмели да се появи пред очите на толкова настръхнала тумба.
А после наближиха Самара и тя взе да съжалява, че не бе приела предложението на Петра, на Чавана и на всички други, които бяха искали да ги придружат.
Портите зееха отворени и без охрана, а над сивите крепостни стени се издигаха шест черни стълба. Улиците бяха замрели. Строшено стъкло от счупени прозорци скърцаше под стъпалата им. Това беше единственият звук, ако се изключеше далечното бръмчене, като че ли от огромни ята оси, пръснати из целия град. Останки от счупени мебели и дрипи покриваха каменните улици и се търкаляха калаени съдове, глинени делви и какви ли не вещи, измъкнати от дюкяни и къщи, било от плячкаджии, или от хора, побягнали незнайно накъде.
Унищожено беше не само имущество. На едно място през разтворен прозорец наполовина беше провиснал труп, облечен във фини копринени дрехи, отпуснат и неподвижен; на друго окаяник в дрипи се люлееше, обесен на стряхата на една ковачница. В страничните улички също имаше захвърлени вързопи стари дрехи, които едва ли бяха това, на което приличаха.