Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— След като качите и другите си пътници — каза Нинив и кимна към сгушилите се на брега хора.
Нерес хвърли поглед към Галад, който говореше нещо с Белите плащове, след което каза на въздуха над главата на Нинив:
— Всеки, който си плати. Малцина от тази сган, изглежда, могат. А не мога да ги взема всички, дори да можеха.
Тя се надигна на пръсти, за да не би случайно да не види усмивката й. Която му завря брадичката в яката.
— До последния човек, капитане. Иначе ще ти откъсна ушите.
Устата му се отвори гневно, после очите му изведнъж се разшириха и той погледна през нея и отвърна бързо:
— Добре. Но забележи, че очаквам някакво плащане все пак. Безплатни разходки давам на Първоднева, а това беше отдавна.
Тя отпусна пети на палубата и подозрително се озърна през рамо. Том, Джюйлин и Юно стояха зад нея и гледаха ласкаво Нерес. Толкова ласкаво, колкото можеха да го докарат при това лице на Юно. Прекалено ласкаво.
Тя рязко изсумтя и каза:
— Ще се погрижа всички да се качат на борда преди някой да е посмял да пипне и едно въже.
След което тръгна към Галад. Момчето все пак заслужаваше някаква благодарност. Беше си мислил, че прави това, което е редно. Точно това беше проблемът и с най-добрите от мъжете. Все си мислеха, че правят това, което е редно. Все пак, каквото и да бяха направили тримата, спестили си бяха някои спорово.
Галад говореше с Елейн. Красивото му лице се беше изкривило от безсилие. Когато я видя, просветна.
— Нинив, платил съм ви пътя до Боанда. Това е едва половината път до Алтара, където Берн се влива в Елдар, но повече не можех да си позволя. Капитан Нерес измъкна и последния медник от кесията ми, наложи се и да заема. Голям кожодер е. Опасявам се, че оттам ще трябва сами да се доберете до Кемлин. Съжалявам.
— Ти вече направи предостатъчно за нас — вметна Елейн и се загледа към стълбовете дим, вдигащи се над Самара.
— Но нали обещах — отвърна той недоволно. Явно вече си го бяха казали преди Нинив да дойде.
Нинив изказа благодарностите си, които той отхвърли елегантно, с отчаяния вид на човек, когото дори и тя не разбира. Колкото до това, беше склонна да го признае. Беше предизвикал война само за да спази едно обещание. За това Елейн беше напълно права — дори и да не беше още война, скоро щеше да стане — но от друга страна, след като хората му бяха задържали кораба на Нерес, по-добра цена не можеше да получи. Корабът все пак беше на Нерес и Нерес можеше да поиска толкова, колкото си реши. Стига да вземеше Елейн и Нинив. Беше си чистата истина. Галад никога не пресмяташе цената на праведните си постъпки. Нито за себе си, нито за никой друг.
Той извърна очи към града, сякаш виждаше там бъдещето, и тъжно промълви:
— Стойте по-далече от Ранд ал-Тор. Той носи разруха. Той наистина ще срине света отново. Стойте настрана от него. — След което се затича към кея и извика да му донесат доспехите.
Нинив се усети, че се споглежда удивена с Елейн, което тутакси я смути. Трудно беше да споделиш такъв миг с жена, която може да те издере с езика си. Най-малкото, това беше причината да се почувства объркана; а защо и Елейн трябваше да изглежда толкова смутена, нямаше никаква представа, освен ако най-после не й беше дошъл умът в главата. Галад със сигурност дори не подозираше, че нямат никакво намерение да ходят в Кемлин. Разбира се. Мъжете просто не можеха да бъдат толкова схватливи. Дълго след това двете с Елейн отбягваха да се погледнат.
Глава 49
Към Боанда
Качването на боязливата тълпа мъже, жени и деца на борда създаде известни затруднения. Нинив неведнъж поясни изрично на капитан Нерес, че той ще намери място за всички и че каквото и да си мисли той да им вземе, тя знае точно какво трябва да му даде за пътуването им до Боанда. Разбира се, може би помогна и това, че предварително се беше погрижила да подшушне на Юно шиенарците да направят нещо с мечовете си. Петнадесет мъже с корави лица и грубо облечени, всички обръснати и с дълги перчеми — да не говорим за петната кръв, — които си смазваха и точеха мечовете, смеейки се високо и дрезгаво на разказа на един от тях, как заклал една от жертвите си като агънце — какво пък, ефектът беше забележителен. Тя започна да отброява монетите в протегнатата му шепа и колкото и да я заболя, споменът за кейовете в Танчико я накара да продължи да брои. Нерес се оказа прав в едно нещо: тези хорица, изглежда, не разполагаха с много пари, а колкото имаха, щяха да им потрябват. Елейн нямаше право да я пита с този гадно сладникав тон да не би да са й извадили зъб.
Членовете на екипажа се разтичаха под резките команди на Нерес да отвързват, докато последните хора все още се катереха на борда, помъкнали оскъдните си вещи — тези, които изобщо имаха нещо за носене освен дрипите на гърба си. Всъщност те изпълниха кораба до последното кътче, колкото и да изглеждаше обемист, така че Нинив се замисли дали Нерес не беше прав и в това отношение. Но все пак лицата им грейваха така обнадеждени, след като краката им стъпеха на палубата, че тя се засрами от споходилата я мисъл. А когато разбраха, че тя е платила пътя им, се струпаха около нея, борейки се кой по-напред да целуне ръцете й или краищата на полата й, и заизричаха благодарности и благословии със сълзи, стичащи се по мръсните им бузи, мъжете заедно с жените. Дощя й се да потъне в дъските под краката й.