Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
С хитра усмивка, сякаш разбираше колко трудно й е да го изрече, Биргит се зае да си прибира стрелите. Нинив потръпна и се помъчи да не гледа.
Повечето шиенарци бяха ранени, а Том и Джюйлин също се бяха разкрасили със собствената си кръв — като по чудо, Галад не беше докоснат; а може би не беше толкова чудно, като си помислеше човек как се справяше с меча си — но съвсем по мъжки тъпо всеки от тях настояваше, че раните му изобщо не са сериозни. Дори Юно заяви, че трябвало да тръгват, той, чиято ръка висеше безпомощно, а раната на едната му буза щеше да остави огледален белег на този на другата, ако не се Изцереше, и то скоро.
Честно казано, тя беше готова да тръгне много охотно, колкото и да си повтаряше, че трябва да се погрижи за раните им. Елейн обви с ръка кръста на Том, за да го подкрепи; в отговор той отказа да се облегне на нея и се захвана да декламира една приказка на Висок напев, толкова цветисто, че беше трудно да се разпознае историята за Кирукан, красивата кралица-воин от времената на Тролокските войни.
— Развихрила се беше като глиган, спипан сред шипките, в най-добрия случай — промълви тихо Биргит, без да се обръща към никого. — Не като някои други около нея.
Нинив стисна зъби. Ще я хванат пак да хвали тази жена, друг път. Каквото и да направеше. Като си помислиш, всеки мъж в Две реки можеше да стреля толкова добре от такова разстояние. И всяко момче.
Чуваше се далечен рев от други улици и тя често имаше чувството, че нечии очи ги следят от зейналите без стъкла прозорци, но мълвата сигурно се беше пръснала, или пък следящите ги бяха видели какво стана, защото не срещнаха никакво живо същество преди на улицата пред тях да се изстъпят две дузини Бели плащове, половината с изпънати лъкове, а другата — с извадени мечове. Мечовете на шиенарците щръкнаха в миг.
Бързите думи, разменени между Галад и един мъж с пъпчиво лице, ги пропуснаха, въпреки че мъжът изгледа шиенарците подозрително, а също Том и Джюйлин, както и Биргит, впрочем. Това беше предостатъчно, за да измъчи Нинив. Добре че Елейн успя да мине през шпалира с вдигната брадичка, без да обръща внимание на Белите плащове, като че ли бяха някакви слуги.
Реката не беше далече. Отвъд няколкото ниски склада, покрити с плоски каменни плочи, трите каменни кея на града едва достигаха водата през засъхналата тиня, В края на единия стоеше вързана плоска двумачтова гемия. Като я зърна, Нинив се обнадежди, че ще могат да получат отделни каюти. И че няма да се клати много.
На двадесетина крачки от кея се беше сгушила малка тълпа, наблюдавана бдително от стражи в бели плащове — десетина мъже, повечето стари, дрипави и пребити, и два пъти по толкова жени, с по две-три деца, стиснали ги за фустите, някои с бебета в ръце. Други двама Бели плащове стояха пред самия кей. Децата криеха лицата си в полите на майките си, но възрастните гледаха жадно към кораба. Гледката раздра сърцето на Нинив; тя си спомни същите погледи на много повече окаяни хора в Танчико. Хора, отчаяно надяващи се да намерят спасение. Тогава не беше имала възможност да направи нищо за тях.
Преди да е успяла да направи нещо за тези, Галад вече беше сграбчил нея и Елейн под мишниците и ги повлече по кея и после по люлеещия се трап. Още шестима мъже със сурови лица, в бели плащове и с лъскави ризници, стояха на палубата и наблюдаваха купчината босоноги и гологърди мъже, приклекнали при тъпия нос и кърмата. Капитанът, изправен на средата на палубата, гледаше еднакво кисело и Белите плащове, и пъстрата група, качваща се на кораба му.
Агни Нерес беше висок кокалест мъж с тъмно палто, щръкнали уши и строго тясно лице. Това, че по скулите му се стичаше обилна пот, не го притесняваше.
— Вие ми платихте за превоза на две жени. Да не искате да взема третата никаквица и мъжете безплатно? — Биргит го изгледа опасно, но той, изглежда, не го забеляза.
— Ще си получите полагащата ви се плата, добри ми капитане — каза му хладно Елейн.
— Стига да е разумна — вметна Нинив, без да обръща внимание на резкия поглед на Елейн.
Устните на Нерес се изтъниха, колкото и невъзможно да изглеждаше това, и той отново се обърна към Галад.
— Тогава, ако си разкараш хората от бракмата ми, ще тръгна. И мисля никога вече да не се връщам тук.