Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Когато измъкнаха греблата и изпънаха платната, палубата вече гъмжеше от хора и докато Нинив успее да сложи край на тази демонстрация, Самара вече се скриваше зад кърмата. Ако Елейн или Биргит си бяха позволили да изтърсят и една дума, хубаво щеше да ги напердаши.
Пет дни изкараха на борда на „Речно влечуго“. Пет денонощия надолу по мудно лъкатушещата Елдар, в знойни дни и не особено прохладни нощи. През това време някои неща се промениха към по-добро, но пътуването не започна добре.
Първият сериозен проблем в пътуването се оказа каютата на Нерес при кърмата — единственото място, където можеше да се настани човек, освен на палубата. Не че Нерес се опъна да я напусне. Неговата припряност да го направи дори принуди Нинив да изгледа строго Том и Джюйлин, както и Юно. Едно беше да ги използва, когато тя реши, а съвсем друго — те да се грижат за нея зад гърба й. Лицата им бяха самата невинност.
Но какъвто и проблем да се окажеха мъжете, сега главният проблем беше в самата каюта. Вътре миришеше на мухъл и плесен дори когато малките прозорчета се отвореха, а пък те пропускаха твърде малко светлина в ограниченото пространство. „Ограничено“ беше точно казано. Каютата беше малка, по-малка от фургона, и повечето място беше заето от една тежка маса и стол с висока облегалка, закрепени за пода, и от стълбата, извеждаща на палубата. Един умивалник, вграден в стената, с олющена мивка и леген, и тясно запрашено огледало още повече задръстваха стаичката и довършваха цялата мебелировка, ако не се смятаха няколкото празни лавици и закачалки за дрехи. Гредите на тавана се смъкваха почти над главите им. А леглото беше само едно, по-широко от онези, на които бяха спали досега, но твърде тясно за двете. Какъвто беше висок, Нерес все едно че беше спал в кутийка. Явно му беше скъп всеки инч, който да може да се натъпче със стока.
— Дошъл е в Самара през нощта — измърмори Елейн и се огледа недоволно — и е искал да тръгне през нощта. Чух го да казва на един от хората си, че смятал да плава през нощта, каквото и да поискали… никаквиците. Явно никак не е доволен, че се движим денем.
Нинив се замисли за острите й лакти и студените пети и се зачуди дали няма да е по-добре да се качи да спи горе при бежанците.
— Какво искаш да кажеш?
— Този човек е контрабандист, Нинив.
— С този кораб? — Нинив пусна вързопите си, постави кожената торба на масата и се отпусна на ръба на леглото. Кабината можеше и да мирише, но все пак можеше да се проветри, а колкото и да беше тясно леглото, все пак беше с дебел пухен дюшек. А корабът наистина се клатушкаше обезпокоително; по-добре беше да не се отказва от елементарните удобства. Елейн не можеше да я изгони оттук. — Това не е кораб, а бъчва. Късмет ще имаме, ако стигнем до Боанда за две седмици. Светлината само знае колко е до Салидар. — Всъщност никоя от двете не знаеше на какво разстояние е Салидар, а беше още твърде рано да обсъждат въпроса с капитан Нерес.
— Всичко съвпада. Дори името. „Речно влечуго“. Кой честен търговец би си нарекъл гемията така?
— Добре де, и какво от това? Няма да ни е за първи път да ни вози контрабандист.
Елейн вдигна ръце безпомощно — тя винаги смяташе, че да се спазва законът е нещо много важно, колкото и глупав да е този закон. Имаше много повече общи черти с Галад, отколкото беше склонна да признае. Значи Нерес ги беше нарекъл „никаквици“, така ли?
Втората трудност беше мястото за останалите. „Речно влечуго“ не беше много голям съд, макар и да изглеждаше широк, а ако се преброяха всички, на борда имаше над стотина души. Известно пространство трябваше да се задели за екипажа, който работеше с веслата и се занимаваше с въжетата и платната, при което не оставаше много място за пътниците. Това, че бежанците се държаха колкото може по-настрана от шиенарците — на тях, изглежда, им беше дошло до гуша от въоръжени мъже — не помогна много. Едва стигаше място да могат всички да седнат, а за лягане не можеше и да се говори.