Вихърът на Жътваря

Сега какво ще стане? Какво ще направят сега!?…

— Нимандър!

Сепна се. Зяпна лицето на Сандалат все едно е лице на непозната.

Уидал го държеше здраво, но Нимандър и не мислеше да се бори. Много късно беше за това.

Фаед бе повърнала и смрадта от повърнатото висеше тежко във въздуха.

Някой блъскаше по вратата, която в благоразумието си бе заключил, след като проследи Фаед в стаята.

Сандалат викаше — всичко е наред, нищо няма, малка злополука, но всичко е наред.

Но китките на горката Фаед бяха счупени. Някой трябваше да се погрижи за тях.

— Не сега, Уидал.

— Отпуснал се е в ръцете ми, жено. Да го пусна ли вече?

— Да, но внимавай…

— Не се съмнявай в това.

И ето, че Сандалат, застанала между Нимандър и кашлящата още Фаед, взе лицето му в ръцете си и се наведе, за да се вгледа в очите му.

Какво виждаш, Сандалат Друкорлат? Скъпоценни камъни, блеснали с истини и чудеса? Ями, които ти шепнат, че дъно не ще намериш, че гмуркането в една душа не свършва никога? „Гребете, глупци! Потъваме!“ О, не се кискай, Нимандър, не прави това. Остани както си, външно изтръпнал. Безизразен. Какво виждаш? О, нищо, разбира се.

— Нимандър.

— Всичко е наред — промълви той. — Сега можете да ме убиете.

Странен израз на лицето й. Нещо като ужас.

— Нимандър, не. Чуй ме. Трябва да знам. Какво стана тук? Защо бяхте в стаята ни?

— Фаед.

— Защо бяхте двамата в стаята ни, Нимандър?

„Ами, проследих я. Останах буден — правя го често. Следях я ден след ден, нощ след нощ. Наблюдавах я как спи, чаках я да се събуди, да вземе ножа си и с усмивка да поздрави мрака. Мрака, който е нашето наследство, мрака на измяната.“

„Не помня кога за последен път спах, Сандалат Друкорлат. Трябваше да стоя буден, винаги буден. Заради Фаед.“

Отговори ли й? Така, на глас, всички онези ужасни думи, онези разумни обяснения. Не беше сигурен.

— Убийте ме сега, за да мога да спя, толкова искам да спя.

— Никой няма да те убие — каза Сандалат. Дланите й, притиснати в страните му, бяха хлъзгави от пот. Или дъжд може би. Не сълзи — „това го остави на небето, на нощта.“

— Съжалявам — каза Нимандър.

— Мисля, че това извинение трябва да си го спестиш за Фаед, нали?

— Съжалявам — повтори той и добави: — Че не я убих.

Ръцете й се отдръпнаха и страните му изведнъж останаха студени.

— Чакай малко — каза Уидал, пристъпи до долната част на леглото и се наведе да вземе нещо. Бляскаво, остро. Ножът й.

— Е — измърмори мъжът. — Тази играчка на кого ли от двама ви е, чудя се?

— Нимандър още си го носи — каза Сандалат, обърна се и зяпна Фаед.

Миг след това Уидал изсумтя.

— Тя става зла като малка змия край тебе, Санд. Но това? — Погледна Нимандър. — Ти току-що спаси живота на жена ми? Мисля, че да. — А след това се приближи, но на лицето му изобщо нямаше и помен от ужас като този на Сандалат. Беше стегнато и се отпусна бавно. — Богове долни, Нимандър, знаел си, че това предстои, нали? Отпреди колко време? Кога за последен път спа? — Изгледа го още миг и се обърна рязко. — Отдръпни се, Санд. Мисля, че трябва да довърша започнатото от Нимандър…