Вихърът на Жътваря

— Тези счупени ръце не бяха от падането — каза Ян Товис. — Твърде много отоци — следи от пръсти. Освен това е паднала на главата си, прехапала си е езика като срязан с нож.

— Нещо се е случило в онази стая. Нещо гнусно.

— Радвам се, че ние не сме наследили такива черти.

Той само изсумтя.

Ян Товис въздъхна.

— Пули и Скуиш, изглежда, са решили, че единственото им предназначение в живота напоследък е да ме тормозят непрекъснато.

— Останалите вещици са ги избрали за свои представителки. Започваш управлението си като кралица в буря от недоброжелателство.

— По-лошо. Това градче е пълно с бивши затворници. Задлъжнели и убийци. Брулиг успяваше да ги контролира, защото можеше да се опре на реномето си като най-гадната усойница в гнездото. В мен виждат Атри-Преда от Имперската армия — поредният главен тъмничар — а ти, Дериг, ти си моят Надзорник, Финад. Пет пари не дават за шейките и проклетата им кралица.

— Точно затова ти трябват вещиците, Сумрак.

— Зная. И сякаш това не е достатъчно неприятно, и те го знаят.

— Бой ти трябва.

— Умен мъж.

— Още като дете си беше саркастична.

— Съжалявам.

— Отговорът според мен ще се намери в тези Тайст Андий.

Тя го погледна накриво.

— Какво имаш предвид?

— Кой знае за миналото ни повече и от вещиците? Кой го знае ясно? Нещо, което не е изкривено от поколения на развала, на половинчати спомени и удобни лъжи?

— Дълъг език имаш, Йедан.

— Пак сарказъм.

— Не, впечатлена съм донякъде.

Погледна я, стиснал зъби.

Тя се засмя. Не можа да се сдържи.

— О, братко. Хайде — чужденците си отидоха и може би няма да се върнат повече никога.

— Отиват към унищожението си?

— Ти какво мислиш?

— Не съм сигурен, Сумрак. Онова дете магьосница, Синн…

— Може и да си прав. Като чуха за предстоящото й заминаване, Пули и Скуиш затанцуваха от радост.

— Тя унищожи плътна ледена стена, дълга колкото разлива Фент. Не бих ги отписал тези малазанци.

— Адюнктата не ме впечатли — каза Ян Товис.

— Може би защото не й е трябвало.

Сумрак помисли над това, а след това помисли малко повече.

Двамата мълчаливо обърнаха гръб на блещукащия залив и вече далечните чужди кораби.

Утринното слънце започваше да стопля — последното, най-остро доказателство, че ледът е мъртъв, заплахата — отминала. Островът щеше да продължи да живее.

На улицата пред тях първото ведро нощна пикня плисна на калдъръма от прозореца на втория етаж и накара няколко минувачи да се разскачат настрани.

— Народът те поздравява, кралице.

— О, я млъкни.