Вихърът на Жътваря

Шурк Елале стоеше при носа на „Пенестия вълк“ и не откъсваше хладния си преценяващ поглед от „Немряща благодарност“ на пет галса напред. Носеше се бързо, с всички платна — изпънати. Скорген Кабан командваше кораба й и щеше да продължи, докато стигнеха устието на река Ледер. До този момент не се беше изложил — нито нея, по-важното.

Всичко това не я радваше особено, но пък тези малазанци плащаха добре. Един сандък, пълен с доброкачественото им злато, щеше да й дойде добре през следващите дни, месеци, а може би и години.

Поредното нашествие в Ледерийската империя, и по свой начин — може би също толкова гадно, колкото последното. Бяха ли това поличби, предвещаващи упадъка на някогашна велика цивилизация? Завладяна от варварите Тайст Едур, а сега в разгара на една проточила се война, която можеше да им изцеди всичката кръв и да ги превърне в безжизнен труп.

Освен, разбира се, ако онези нещастни изоставени морски пехотинци — каквото и да беше това, все едно, войници там — освен ако те вече не бяха станали на пихтия и не изгниваха в пръстта. Съвсем реална възможност, а Шурк Елале не беше в течение на кампанията и нямаше как да знае дали е така, или не.

И тъй, ето я, връща се най-сетне отново в Ледерас… може би тъкмо навреме, за да види завоюването му. „Да видиш… едва ли. Скъпа ми Шурк, имаш по-голяма роля от това. Например да отведеш проклетия враг чак до кейовете. И колко ли ще те прочуе това? Колко още проклятия ще се изсипят върху името ти?“

— Има един ритуал — каза някой зад нея.

Тя се обърна. Беше странният мъж с халата с мишия цвят, чието лице се забравяше лесно. Жрецът.

— Банашар, нали?

Той кимна.

— Може ли да постоя с вас, капитане?

— Заповядайте. Но в момента не съм капитан. Пътник съм, гост.

— Като мен — отвърна той. — Преди малко споменах, че има един ритуал.

— В смисъл?

— Да намеря душата ви и да я обвържа отново към тялото ви — да премахна проклятието и отново да ви направя жива.

— Малко е късно за това, дори да го желаех, Банашар.

Той учудено повдигна вежди.

— Нима не мечтаете да сте жива отново?

— А трябва ли?

— Аз съм може би последният жив Висш жрец на Д’рек, Червея на Есента. Лицето на старите, на умиращите и болните. И на всепоглъщащата земя, която поема плът и кост, и огньовете, които ги превръщат в пепел…

— Добре, добре, схващам алюзиите.

— Аз може би повече от когото и да било разбирам изцяло напрежението между живото и мъртвото, горчивината на онзи миг, който неизбежно намира всекиго от нас…

— Винаги ли го раздавате така?

Той извърна очи.

— Не. Опитвам се да възкреся моята вяра…

— В името на Плочите, Банашар, не ме карайте да се смея. Моля ви.

— Добре, Шурк Елале. Все пак защо не желаете да оживеете отново?

— Не остарявам, нали? Оставам си каквато съм, подобаващо привлекателна…

— Външно, да.

— А правили ли сте си труда да погледнете вътре, Банашар?

— Не бих си позволил такова нещо без ваше разрешение.

— Давам го. Рови надълбоко, висш жрецо.

Очите му се приковаха в нея, но постепенно изгубиха фокус. След миг той пребледня и отстъпи назад.

— Богове долни, какво е това?

— Не зная за какво говорите, уважаеми господине.

— Има… корени… изпълват цялото ви същество. Всяка вена и артерия, най-тънките капиляри… живи…

— Моето отууло — казаха, че ще се наложи, рано или късно. Апетитът му е безграничен. — Тя се усмихна. — Но съм се научила да го контролирам, повече или по-малко. Упорито е, нали?

— Вие сте мъртва и в същото време не сте — вече не. Но това, което живее във вас, това, което е завладяло цялото ви тяло, Шурк Елале, то е чуждо! Паразит!

— Повече от бълхите.

Той я зяпна.

Усилващата се тревога у този човек започваше да я дразни.

— Блудния да ги вземе ритуалите ви. Доволна съм си такава, каквато съм. Или ще съм, като ме почистят и натъпчат със свежи билки…

— Спрете, моля ви.

— Както искате. Има ли още нещо, което желаете да обсъдим? Истината е, че нямам много време за висши жреци. Особено ако благочестивостта им идва от пищни халати и самоуверена наглост. Покажете ми един жрец, който може да танцува, и бих могла да му се зарадвам… за известно време. Иначе…

Той се поклони.

— Простете ми тогава.

— Престанете да се опитвате да си възкресите вярата, Банашар, и се опитайте да намерите за себе си по-достоен ритуал на живеене.

Той заотстъпва смутено и едва не се сблъска с адюнктата и неизменната й телохранителка Лостара Юил. Последва нов припрян поклон и тичане надолу по стъпалата.

Адюнктата изгледа намръщено Шурк Елале.

— Струва ми се, че притеснявате другите ми пътници, капитане.

— Не е мой проблем, адюнкта. Щях да съм ви по-полезна, ако си бях на своя кораб.

— Нямате вяра на първия си помощник?

— Недовършеният ми екземпляр от човешкия вид? Защо трябва да допускате това?

Лостара Юил изсумтя и най-демонстративно пренебрегна бързия предупредителен поглед на адюнктата.

— Ще имам много въпроси към вас, капитане — каза Тавори. — Особено когато наближим Ледерас. И, разбира се, ще ценя отговорите ви.

— Много смело от ваша страна, да тръгнете право към столицата — каза Шурк Елале.

— Отговори, не съвети.

Шурк сви рамене.

— Имах един чичо, който реши да напусне Ледерас и да живее с мекросите. Той също не се вслушваше много в съвети. Замина, а после, скоро след това, имаше един кораб, на Мекрос, един от техните плаващи градове южно от Пайлот. И те разправяха за сестрински кораб, който бил унищожен от леда и изчезнал, почти без никакви отломки и никакви оцелели. Вероятно е отишъл право на дъното. На този нещастен град живееше чичо ми.

— В такъв случай трябва да сте научили много мъдър урок — каза Лостара Юил със сух тон, намекващ за лека самоирония.

— О?

— Да. Хората, след като решат нещо, никога не слушат съвети — особено когато са противоположни.

— Добре казано. — Шурк се усмихна на татуираната жена. — Обезсърчаващо е, нали?

— Двете, ако сте свършили с не толкова деликатните си намеци — намеси се адюнктата, — искам да попитам капитана за ледерийската тайна полиция. Патриотистите.

— Хм, тази тема не е забавна — отвърна Шурк Елале. — Никак не е забавна.

— Не държа на забавното — заяви Тавори.

„Само като те погледне човек, веднага му става ясно“, помисли Шурк Елале.