Вихърът на Жътваря

Домакините й се бяха потрудили добре, за да скрият ужасната истина за кюонския дромон от Нимандър Голит и родствениците му. Отсечените глави на палубата, струпани на грамада около главната мачта, бяха покрити. Никакъв смисъл нямаше да предизвикват истерия, ако живите им гости Тайст Андий видеха лицата на своите ближни, истински, защото не бяха ли от Дрифт Авалий? Бяха, и още как. Чичовци, бащи, майки, о, една игра на думи сега щеше да опише чудесно идеята — да, бяха глави на семейства, отрязани преди да им е дошло времето, преди децата им да отраснат достатъчно, да станат достатъчни умни и силни, за да оцелеят в този свят. Отрязани, ха-ха. Смъртта беше едно. Умирането — едно. Само едно, а винаги има други неща и не е нужно да си особено мъдър, за да го разбереш. Но тези глави не бяха умрели, нито се бяха вкочанили и след това да омекнат от гниенето. Лицата не бяха изпадали, за да оставят само костта под себе си, само разбирането, дошло със споделеното настояще, миналото и онова, което е могло да бъде. Не, очите продължаваха да се взират, очите мигаха, защото някакъв стар спомен им казваше, че мигането е необходимо. Устата се движеха, продължаваха прекъснати разговори, споделяне на шеги, клюки, макар нито една дума да не се изтръгваше от тях.

Но истерията, в която можеше да попадне един млад ум, беше сложно място. Можеше да е с оглушителни крясъци, писъци, безкраен изблик на ужас, отново и отново, и отново — неспирно връхлитаща вълна. Или можеше да е тиха — безмълвна, както ужасяващо безмълвни са някои мълчания — като това на зяпнали уста, отчаяни, не можещи да си поемат дъх, с оцъклените очи над тях, с изпъкналите жили, но без дъх да дойде, без да нахлуе въздухът в дробовете. Това беше истерията на удавянето. Удавянето в самия себе си, в ужаса. Истерията на дете, опулено, лигата зацапва брадичката му.

Някои тайни не могат да се скрият. Истината за онзи кораб например. Историята на „Силанда“ беше известна. Корабът, който бе отвел родителите им на окаяно пътуване, за да търсят онзи, когото всеки Тайст Андий на Дрифт Авалий — или Дрейф Авалий, както му казваха също — наричаше Таткото. Аномандър Рейк. Аномандър със сребристата коса и драконовите очи. Не го бяха намерили, уви. Така и не бяха могли да се помолят за помощ, да зададат всички въпроси, които трябваше да зададат, да сочат с пръсти в обвинение, осъждане, проклятие. Всичко това, да, да.

Така че хващайте греблата, храбри родители, още море има да се прекоси. Можете ли да видите брега? Разбира се, че не. Виждате слънчевата светлина, когато има слънчева светлина, през платненото покривало и в главите си усещате болката в телата си, напрягането на раменете ви, издуването и отпускането, издуването и отпускането при всяко загребване. Усещате как се надига кръвта и се изсипва във врата като в гледжосана чаша, за да потъне отново надолу. „Гребете, проклети да сте! Гребете към брега!“

Към брега, да. Отвъд океана, а този океан, скъпи родители, е безкраен.

„Тъй че гребете! Гребете!“

Можеше да се изкиска, но това щеше да е опасно, да наруши тишината на истерията, която бе таил толкова дълго, че вече бе станала топла като майчина прегръдка.