Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
— Лейтенант.
— Сър?
— Какво правите?
— Ъъ, нищо, сър.
— Облегнали сте се на планшира. Свободно. Да съм казал случайно „свободно“, лейтенант?
Поурс се изправи.
— Виноват, сър.
— Онази жена да се включи в рапорта.
— Аха, не е много облечена, нали?
— Без униформа.
— Адски разсейващо, нали, сър?
— Разочароващо, лейтенант.
— Ъъ, точно тази дума търсех, да. Благодаря, сър.
— Шейките правят страшно интересни гребени. От коруба на костенурка.
— Впечатляващо, сър.
— Скъпи покупки, но си струва според мен.
— Да, сър. Пробвахте ли ги вече?
— Лейтенант, смятате ли, че това е смешно?
— Сър? Не, разбира се, че не.
— Защото е съвсем явно, лейтенант, че старшият ви офицер има много малко коса.
— Ако имате предвид тази на главата ви, да, сър, ъъ, съвсем явно е, да.
— Да не би случайно да съм хванал въшки, че да ми се налага да използвам гребени по други части на тялото си, лейтенант?
— Ъъ, не бих могъл да знам, сър. В смисъл, не, разбира се.
— Лейтенант, искам да слезете в каютата ми и да приготвите дисциплинарния рапорт за онзи войник там.
— Но тя е морски пехотинец, сър.
— Въпросният рапорт да се връчи на Юмрук Кенеб при първата възможност за комуникация. Е, защо още стоите тук? Разкарайте се от очите ми, и без куцане!
— Куцането ми мина отдавна, сър!
Поурс отдаде чест и бързо се отдалечи, мъчеше се да не куца. Проблемът бе в това, че му беше станало навик, докато е с капитан Кайндли. Крайно жалък опит да събуди съчувствие, факт. У Кайндли съчувствие нямаше. Той и приятели нямаше. Освен гребените.
— Само зъби, а не захапват — измърмори Поурс, докато слизаше към каютата на Кайндли. — Коруба на костенурка, уф!
Кайндли заговори зад него:
— Реших да ви придружа, лейтенант. Да проконтролирам писането ви.
Поурс се сепна, изкуца неволно стъпка-две и се потърка по бедрото.
— Да, сър.
— И като свършите, лейтенант, новите ми гребени от коруба на костенурка трябва да се почистят добре. Шейките не са от най-педантичните.
— Костенурките също.
— Моля?
— Ще съм много педантичен, сър.
— И внимателен.
— Абсолютно, сър.
— Всъщност мисля да проконтролирам и тази дейност.
— Да, сър.
— Това, дето го видях преди малко, не беше ли куцане?
— Не, сър, много по-добре съм вече.
— Иначе ще се наложи да намерим сериозно основание за куцането ви, лейтенант. Например да си намеря палка и да ви натроша краката, това ще свърши работа, нали? Защо се мотаете, а не потърсите мастилница, лейтенант?
— Казвам ти, Мейсан, беше самият Кайндли. Лигите му потекоха по теб.
— Проклет глупак — отвърна тя и добави: — Сержант.
Корд се ухили.
— Дори от такова разстояние чарът ти е, хм, неоспорим.
— Сержант, Кайндли вероятно не е лягал с жена от първия ден на пълнолетието си, а тогава вероятно е било с курва, на която баща му или чичо му е платил. Жените ги виждаме тези неща. Човекът е потиснат по най-лошия начин.
— Тъй ли. А кой е добрият начин да си потиснат?
— За мъж ли? Ами, приличието например. Като да не злоупотребяваш с ранга си. Слушай ме внимателно, ако ти стиска. Всички прояви на кавалерство всъщност са форми на потиснато поведение.
— Къде, в името на Гуглата, го намери това? Едва ли в саваната на Дал Хон!
— Ще се изненадаш, ако разбереш за какво си говорят жените в колибите, сержант.
— Виж какво, войник, аз си стоя тука на кърмата и насочвам проклетия кораб, тъй че ти дойде и застана при мен, не обратното.
— Ами, просто се разкарах от отделението на Балм. Да не говорим за сапьора ви, Кръмп, дето е решил, че заслужавам да ме боготвори. Казва, че съм имала опашката на някакъв бог саламандър.
— Какво си имала?
— Да. И ако я спипал, можела да се откъсне. Според мен има предвид, че съм прекалено съвършена за такива като него. Което е облекчаващо донякъде. Не че го спира да ме гледа влюбено, уви.
— Влюбените погледи са защото ти искаш влюбени погледи, Мейсан Джилани. Слагай си бронята и всички много бързо ще те забравят.
— Броня на кораб? Не, благодаря. Пълна гаранция, че отиваш на калното дъно, сержант.
— По море няма да видим битка — заяви Корд.
— Защо не? Ледериите си имат две-три флоти, нали?
— Повечето е скапано от много години плаване, Мейсан Джилани. Освен това не ги бива много в морски битки. Без маговете им.
— Е, без морската ни пехота и ние не сме стока.
— Но те не знаят това, нали?
— Не забравяй, че сме и без Бързия Бен.
Подпрян на щурвала, Корд я изгледа.