Вихърът на Жътваря

Уидал стоеше взрян във Фаед на пода. Тя беше спряла да кашля, спряла беше да хлипа от болка, спряла беше да плаче.

— Този грях не е твой, Нимандър.

Какво?

Уидал се пресегна и сграбчи Фаед под мишниците. Тя изпищя.

— Недей.

— Не е твой грях.

— Тя ще те остави, Уидал. Ако направиш това. Ще те остави.

Уидал го изгледа, после бутна Фаед на пода.

— Не ме познаваш, Нимандър. Може би и тя също, не и стане ли дума какво ще направя заради нея. И заради теб, предполагам — добави с ръмжене.

Нимандър си бе помислил, че думите му са го накарали да отстъпи, да се откаже от намерението си и беше неподготвен, затова стоеше зяпнал, стоеше и гледаше, когато Уидал вдигна сестра му, понесе я през стаята все едно беше торба с гулии — и я хвърли през прозореца.

Дебелото мехуресто стъкло изтрещя и телцето, с размахани ръце и голи крачета, с малките стъпала изчезна в нощта, а тя нахлу с вой и оплиска стаята с ледения си дъжд.

Уидал залитна назад срещу вятъра, след това се обърна рязко към Нимандър и изръмжа:

— Сега ще излъжа. Лудата ти сестра скочи и се хвърли навън — чу ли ме?

Вратата се отвори рязко и Сандалат влетя в стаята, зад нея — Лостара Юил, съветничката на адюнктата, и жрецът Банашар, а плътно зад него другият Тайст Андий — с разширени от страх и объркване очи — и Нимандър се хвърли към тях…

Завъртяха го рязко и се озова пред Сандалат.

Говореше Уидал. С глас, изпълнен с неверие.

Но тя го гледаше в очите.

— Тя ли? Нимандър! Тя ли?!

„Тя какво? О, да, скочи през прозореца.“

От улицата долетяха викове, приглушени от воя на вятъра и поройния дъжд. Лостара Юил се приближи до перваза, наведе се навън. След малко се отдръпна и се обърна, с гробовно лице.

— Счупен врат. Съжалявам, Сандалат. Но имам въпроси…

Майката, жената, любимата на Уидал продължаваше да се взира в очите на Нимандър — поглед, говорещ за скръб, надигаща се от тъмните, уплашени места в ума й, надигаща се, да, за да погълне любовта, която таеше към своя съпруг — към мъжа с невинното лице; отговорът бе, че можеше да бъдат унищожени още два живота. „Тя ли? През прозореца? Тя… умря ли?“

Нимандър кимна.

— Да.

Друга мъртва жена изкрещя в черепа му и той едва не се присви от ужас. Мъртви очи, поглъщащи цялата любов.

„Ти излъга, Нимандър!“

„Да. За да спася Уидал. Да спася Сандалат Друкорлат…“

„Да спасиш себе си!“

„Да.“

„Обич моя, какво е станало с теб?“

„Чух завихряне. Шепнеща закана — трябва да останем тук, разбираш ли. Трябва. Андарист ме избра. Знаеше, че ще умре. Знаеше, че никакъв Аномандър Рейк, никакъв Силхас Руин няма да има, никой велик родственик от нашия век на слава — никой, който да дойде, за да ни спаси, да се погрижи за нас. Бях само аз.“