Вихърът на Жътваря

Онрак, забелязал борбата им, бързо се обърна и шибна по един шамар по плоските им чела. Уплашени, малките спряха да се дърпат и заситниха, навели глави.

— Майка им щеше да направи същото — поясни Онрак.

— Лапата на дисциплината — усмихна се Трул. — Чудя се, можем ли да мислим същото и за водача ни ей там.

Руд Елале беше на десет крачки пред тях — можеше сигурно да ги чуе, а може би — не.

— Да, обща кръв имат — каза Онрак. — Пролича си, когато стояха един до друг. А щом в майката има кръв на Елейнт, и в сина има.

— Соултейкън?

— Да.

— Интересно, той дали е предвидил това усложнение? — Имаше предвид Котильон, като каза „той“.

— Неизвестно — отвърна Онрак, беше го разбрал много добре. — Задачата, която ни очаква, става все по-несигурна. Приятелю Трул, боя се за тези Имасс. За целия този свят.

— Да оставим тогава магьосника и сапьора му да се занимават с това, което иска благодетелят ни, а ние да се заемем със защитата на това място и родствениците ти, които са го приели за свой дом.

Имассът го изгледа, присвил очи.

— Казваш го с такава лекота?

— Този, който трябва да е тук, е магьосникът, Онрак. Силата му — той ще е ръката на благодетеля ни в това, което предстои. Двамата с теб сме само неговите придружители. Охраната му, ако искаш.

— Не ме разбра, Трул Сенгар. Удивен съм от готовността ти отново да рискуваш живота си. Този път за хора, които не са нищо за теб. За свят, който не е твоят.

— Те са твои родственици, Онрак.

— Далечни. Бентракт.

— Ако, да речем, Ден-Рата, племе от едурите, бе спечелило върховенство над племената ни, Онрак, вместо моите Хирот, нямаше ли да съм готов да дам живота си за тях? Те все пак са моят народ. За тебе е същото, нали? Логрос, Бентракт — просто племена — но същият народ.

— Твърде много има у тебе, Трул Сенгар. Чувствам се нищожен пред теб.

— Навярно в това се крие неразбирането ти, приятелю. Може би единственото, което виждаш, е моето търсене на кауза, на нещо, за което да се боря, нещо, за което да умра.

— Ти няма да умреш тук.

— О, Онрак…

— Мога да се бия, за да защитя Бентракт и техния свят, но не съм тук заради тях. Тук съм заради тебе.

Трул не можа да срещне погледа на приятеля си. А в сърцето му имаше болка. Дълбока, стара, разбудена.

— Синът изглежда… много млад — каза след малко Онрак.

— Е, и аз съм млад.

— Не и когато се вгледам в очите ти. Не е същото с този соултейкън — продължи той, нехаен сякаш за раната, която току-що бе нанесъл. — Тези жълти очи са млади.

— Невинни?

— Доверчиви. Както е доверчиво дете.

— Нежна майка значи.

— Не го е отгледала тя — каза Онрак.

„А, Имасс, значи. Вече започвам да виждам, да разбирам.“

— Ще бъдем бдителни, Онрак.

— Да.

Руд Елале ги поведе през цепнатина между надвисналите скални издатини, тясната пътека залъкатуши сред огромни балвани и най-сетне се отвори пред селото на Имасс.

Скални навеси по дължината на стръмен рид. Кожени колиби с рамки от бивни, дълги рами за сушене, по които бяха окачени одрани кожи. Деца притичваха като малки тантурести дяволчета между сбралото се множество от трийсетина Имасс. Мъже, жени, старци. Един воин стоеше пред всички останали, а малко по-встрани стояха други трима Имасс, с прогнило облекло, в малко по-различна носия от тази на бентрактите — странниците, разбра Трул, гости, но отделени все пак.